— Какво ти?
— Аз говоря ли забавено?
— Не.
— Помниш ли къде сме?
— В „Травената“ — отговори Паганини.
— С напитките, Стан, с напитките. Знам къде сме физически.
— Четири, може би. С две двойни прави шест, а сме тук от… — той погледна часовника си — … три часа. Така че ако трябва да духаме, това прави нула цяло и пет, шест максимум, което означава, че сме в добра форма, за да караме и ще бъдем в близкото бъдеще.
Но Ивън — напълно наясно с гениалните умения на средностатистическото ченге да намира поводи за пиене — си правеше собствена сметка. Беше почти сигурен, че вече са изпили по повече от четири, може би шест или седем, и ако налееха още по две двойни, това правеше единайсет. Тъкмо се готвеше да каже, че може би е по-добре да пият по едно малко, за да може организмът им да го преработи, когато вратата на бара се отвори. Хвърли поглед в огледалото зад бара, сложи ръка върху рамото на Паганини и без да каже дума се обърна.
— Майка ти ми каза къде мога да те открия — от масата им в дъното на бара, където никой не можеше да ги чуе, Тара оглеждаше занемарената обстановка. — Хубаво място. Често ли идваш тук?
— Понякога. Нощите са дълги, а аз полудявам вкъщи. Понякога играя боулинг. Или чета. Преди два дни бях при майка ми и баща ми. Имам живот.
— Разбира се, че имаш. Нямах предвид това.
— Да, точно това имаше предвид — той се облегна назад и скръсти ръце. — Не одобряваш това, че съм тук. — Погледна я потиснато. — Да не би да си дошла тук да ми се караш?
— Не — каза тя. — Нямам намерение да го правя. — Дойдох тук да… поговорим пак.
— Все още ли се виждаш с Нолан?
— Не. Това приключи. Напълно.
Джеф се появи с две чаши и ги сложи на масата.
— А за дамата?
— Може би ще изпия едното от тези. И малко сок от боровинки.
Когато Джеф си тръгна, Тара придърпа стола си, пресегна се през масата и докосна ръката на Ивън.
— Наистина не съм дошла да те критикувам, Ивън. Просто когато те видях миналия ден ти каза, че пиеш прекалено много и се опитваш да го намалиш.
— Е, предполагам, че тази вечер не ми се удава. Какъв е този поглед? Смяташ, че две наведнъж не е добра идея?
— Не съм казала такова нещо. Щом имаш нужда от това — дръпна ръката му от чашата и я покри със своята. — Виж — прошепна тя, — не познавам дори малка част от онова, което си преживял. Ти си онзи, който каза, че ще е по-добре да спреш да пиеш.
— По-добре ще е, съгласен съм. — Той предизвикателно вдигна чашата си и пи. — Но изглежда сега не правя точно това, а се опитвам да примиря нещата.
— Кои неща?
— Работата ми, например. Това, което стана с момчетата в Ирак. Защо още съм жив. Гневът. Вината. Какво ли не. — Вдигна очи, нефокусирани, с натежали клепачи. — И всичко това преди въобще да съм стигнал до теб.
Появи се Джеф със сока на Тара, сложи го на масата пред нея, обърна се и си тръгна. Падна мълчание. Ивън отново вдигна чаша, после я сложи долу.
— За теб и Рон ли ще ми говориш?
— Няма никакво мен и Рон. Вече. Обадих му се, след като се видяхме в понеделник. Край. — Тя въздъхна. — Но днес следобед той дойде.
— Не разбира от намеци, а? Как мина?
— Не го пуснах да влезе. Твърди, че никога не е казвал, че съм скъсала писмото.
Ивън прие това със сериозно кимване.
— Този тип е роден лъжец.
— Ивън, погледни ме! — Очите й се забиха в неговите. — Заклеваш ли се, че ти е казал това? Не си го измислил, за да го изкараш лош? Знам, че е ужасно да те питам така, но трябва да те питам. Трябва да съм абсолютно сигурна.
Ивън хвана ръката на Тара в своите две.
— Кълна се в Бог — каза той. — Кълна се в паметта на моите момчета, че никога не съм те лъгал.
Тара изпусна дълбока, накъсана въздишка, сякаш нещо, което я бе стискало отвътре, сега я беше освободило.
— Отрече също и да е казвал, когато е идвал при теб в болницата, че съм казала сам да си сърбаш попарата.
Той поклати глава, почти с възхищение.
— Старият Рон наистина е ненадминат. — Вдигна чашата, изля последното от съдържанието й и се пресегна за втората пред Тара. — Каза го и още как.
Тя завъртя чашата пред себе си.
— Той каза още нещо днес.
— Нямам търпение да го чуя. Какво? Да не съм убил човек?
Но Тара се изпъна.
— Господи, Ивън, защо каза това?
— Кое?