— Ш-ш! Ш-ш! — тя се премести напред и сложи пръсти върху устните му. — Не говори така. Това просто е пиянско бръщолевене. Хайде и двамата да излизаме оттук и…
— Хей! — Той грубо бутна ръката й от устата си. — Чуй ме! — Каза го ниско и много сериозно. — Това трябва да свърши. Не може да продължава повече. Пиенето няма нищо общо. Чуваш ли ме? Става въпрос за чест. За това кой съм аз. Какво направи той с нас. Не разбираш ли?
— Да, разбирам. Прав си. Напълно си прав. Но това изобщо не е подходящият момент, за да се решават нещата. — Тя се доближи и застана пред него права, с ръце, спуснати отстрани. — Моля те, Ивън! Ще те помоля още веднъж. Моля те, ела вкъщи с мен. Каквото и да е, заедно ще измислим нещо. Обещавам ти.
Но стъкленият поглед беше единственият му отговор. Прав и леко олюляващ се, той се хвана за облегалката на стола.
— Чашата преля — каза той.
Тя го погледна за последен път в лицето.
— Моля те. Умолявам те.
Не показа с нищо дали въобще я беше чул. Гледаше напред с празен поглед и не спираше да клати глава. След това тръгна към вратата.
— Ивън, моля те — извика след него. — Чакай.
Той спря и за миг тя изпита облекчение, че най-сетне го е убедила. Той се обърна.
— Остави ме. Знам какво трябва да направя и ще го направя. — След това отново се обърна и тръгна залитайки към вратата.
Част трета
2005 г.
18.
Тара никога не бе изпитвала такава благодарност за работата си.
Наближаваше края на учебната година и децата предаваха своите големи доклади и дописваха проектите си върху древния свят, готвейки се за открития урок в петък вечер, когато цялата свършена работа щеше да бъде показана в класните стаи. В стаята на Тара бяха разместили чиновете, за да направят място за пирамиди от папиемаше, диорами на земеделския цикъл по протежението на Нил, планове на водопроводната канализация на дворците на египетските фараони. Йероглифи, първите домашни котки, Александрийската библиотека, Мойсей и извеждането на евреите от Египет.
Така че по цял ден и повечето нощи в четвъртък и петък Тара бе заета с организацията и разрешаването на възникнали в момента кризи сред нейните ученици, а често и техните семейства. Нямаше време да се свърже с Ивън, за да разбере дали се беше случило нещо, след като той беше напуснал демонстративно в сряда вечерта. Пък и да бъде съвсем честна пред себе си, не гореше кой знае колко от желание да му се обажда. Смяташе, че трябва да го остави да изтрезнее и преодолее смущението от държанието си. После, след като се обади да се извини, можеше да решат как да продължат нататък. Но междувременно тя имаше своята работа и децата. Мислеше, че два дни отдих от емоционалната буря и вълнения около Рон и Ивън на всекиго би се отразил добре.
В събота спа почти до 10:00, след което отиде до басейна и го преплува сто пъти в двете посоки. Качи се горе в апартамента си, взе си душ, нахлузи тениска и къси гащета, приготви си салата за обяд и след това задряма, докато гледаше тенис мача по телевизията. Когато се събуди, в продължение на около час проверява и последните домашни. Малко след 4:00, когато прехвърляше последната тетрадка, на вратата се позвъни. Надникна през ключалката и видя Ейлийн Шолер, която чакаше да й отвори. Лицето й бе подуто от плач.
Накуцващ, покрит с драскотини и синини, и облечен в оранжев затворнически гащеризон, Ивън влезе откъм своята страна в стаята за посещения. Беше завързан във верига с още двайсетина мъже. Наблюдавайки колоната, Тара стоеше сред разпръсната група предимно от жени, в нещо като чакалня от другата страна на плексигласовия екран, който отделяше посетителите от затворниците. Редица от места за разговори, по двойки едно срещу друго, разсичаше стаята на две.
Тара трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си, докато откачаха Ивън от веригата, към която бе закопчан заедно с останалите мъже. Видя я и понечи да вдигне ръка, но китките му бяха все още прикрепени към веригата около кръста. Надзирателят го насочи към едно от местата. Тара си проби път през вече блъскащата се тълпа от посетители и най-сетне седна пред него. В плексигласа имаше отвор, предназначен да разговарят през него.
Беше сряда, четвъртият ден от задържането му и първият, в който раните му бяха достатъчно зараснали, за да може да ходи без чужда помощ и да се среща с посетители. В първия миг никой от двамата сякаш не знаеше какво да каже. Поглеждаха се в лице, после отклоняваха погледи, после отново се гледаха.