Тара се поколеба, после се реши да го съобщи:
— Искат да свидетелствам по случилото се онази нощ. Срещу него.
— Арън каза, че ще го направят. Мисля, че е най-добре, ако просто кажеш истината.
— Истината не беше много красива, Ейлийн.
— Знам. Разбирам. Но ти нищо не можеш да направиш.
Тара завъртя кубчетата лед в чашата си.
— Бих могла да се омъжа за него — каза тя.
Ейлийн се изправи, и се облегна назад. Шумно изпъшка.
— Е… а пък аз си мислех, че нищо не би могло да изненада тези стари кокали. Не мисля че трябва да стигаш чак дотам.
— Не просто за да не свидетелствам срещу него, Ейлийн. Имах на разположение цялото лято, за да обмисля всичко и да си изясня какво чувствам. И през всичките седмици ставаше все по-ясно и по-ясно. Каквото и да се случи, аз съм на страната на Ивън. Ако все още ме иска. Ако е съгласен да ме види.
Ейлийн отново потупа Тара по ръката.
— О, не бих се притеснявала за това, мила. Ни най-малко. След петнайсет минути тръгвам да го видя. Ела с мен, ако искаш.
Когато Ивън видя Тара застанала до майка му в отсрещния край на стаята, той вдигна лице нагоре и затвори очи. Тялото му сякаш потръпна от облекчение. Тя се приближи до прозореца — Ейлийн остана да чака отзад — и седна срещу него.
— Здравей — каза тя.
— Здравей.
— Изглеждаш много по-добре от предишния път.
— И се чувствам много по-добре. Ти как си?
— Добре. Заминах си. Съжалявам, че беше за толкова дълго.
Той сви рамене.
— Опитвах се да си изясня нещата — каза тя.
— И успя ли?
— До голяма степен. Най-сетне видях това, което трябваше през цялото време да разбирам.
— И какво е то?
— То е, че не трябваше да хвърча толкова нависоко, още когато започна всичко. Просто се страхувах да не те загубя. Не можех да повярвам, че с такава готовност можеш да рискуваш всичко, което имахме. Бях толкова ядосана…
— Хей, хей, хей — вдигна ръка той. — Достатъчно говорихме за това, нали?
Тя кимна и почти успя да се усмихне.
— Предостатъчно. Прав си.
Сега той вдигна ръка и я сложи върху преградата от плексиглас.
— Толкова е невероятно хубаво да те видя. Знаеш ли?
— И аз теб. — Тя се наведе към него. — Знаеш ли, дойдох, за да ти кажа, че те обичам, Ивън Шолер. Винаги съм те обичала. Всички онези неща — да не отговарям на писмата ти, всичко с Рон — просто бях млада и глупава.
— Не, призът за глупост печеля аз. Като не останах с теб онази вечер в „Травена“.
Този път усмивката й се появи.
— Добре, може би това изравнява резултата. Но повече няма да бъда глупава.
Той се отдръпна назад, после пак се наведе напред и заговори внимателно:
— Нали разбираш, че хората могат да сметнат за глупост това да идваш тук да ме виждаш. И въобще по някакъв начин да се замесваш. Ако си решила да го правиш.
— Решила съм. И не е глупаво, правилно е. Ето, това имам нужда да правя. Това съм аз, това сме ние. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная.
— Не трябва за нищо да съжаляваш — каза той.
Но тя поклати глава.
— Грешиш. Съжалявам за всичко, което ни доведе дотук. Много, много съжалявам, Ивън, наистина.
Очите му спряха в нейните.
— И аз, Тара — прошепна той. — И аз.
19.
Във вторник сутринта, втората седмица на септември, 2005-а, един помощник на Областния прокурор с невъзможното име Мери Патриша Уелан-Мийли погледна часовника си в Отдел 21 на съдебната палата на окръг Сан Матео в Редууд Сити. Беше 9:42 сутринта. Това означаваше, че съдът ще започне работа с няколко минути закъснение, но това не я притесняваше.
Приятелите на Мери Патриша от юридическия факултет й бяха дали прозвището Милс още преди да стане известно пълното й име. Сега тя с вълнение и известно безпокойство поглъщаше сцената около себе си. В този момент беше точно, където винаги бе искала да бъде — в съдебна зала като държавен обвинител, на прага да започне делото на живота си, дело, което имаше всички шансове да се превърне в повратна точка в кариерата й.
О, несъмнено я чакаха капани и всъщност вече се беше срещнала с такива. Например решението на нейния шеф да не повдига обвинения срещу Ивън Шолер за убийството на Ибрахим и Шата Халил поради липса на доказателства бе горчиво хапче, което трябваше да преглътне още в първите минути на мача. За съдия в процеса беше избран Толсън, покрит с ордени ветеран от Виетнамската война, изгубил единия си крак при взрив на мина — и това вероятно също не беше най-големият късмет на света. На Толсън му оставаха може би по-малко от две или три години до излизането му в пенсия и като типичен сив кардинал си бе извоювал прякора „Негово Кардиналство“ от помощничката й Фелис Бринкли, което идеално му подхождаше.