Извън съдебната зала Толсън куцукаше из коридорите на сградата. Излъчваше почти момчешки ентусиазъм. Изглеждаше като колежанче, което предпочита спортното облекло пред сакото и вратовръзката. Носеше сини контактни лещи, изражение на древен елин, идеално сресана сребриста коса, почти буйна за неговата възраст. Но на съдийската банка носеше черна роба и дебели очила в черна рамка, които увеличаваха чифт сълзящи, бездънно черни роговици. Косата му бе в постоянен безпорядък, сякаш прекарваше времето в кабинета зад съдебната зала в непрекъснато скубане на косите си, отчаян от делата на човечеството. Добавете постоянното свъсено изражение, което подчертаваше дебелите вежди, силно издадения и агресивен нос и тънките устни — и „Негово Кардиналство“ се превръщаше в мъчно преодолима и неясно заплашителна сила, пред която адвокатите се изправяха само на свой риск.
Милс не хранеше особен оптимизъм и по отношение на адвоката на защитата, който беше застанал зад бюрото си, на половин метър вляво от нея. Арън Уошбърн, някъде над седемдесетте, с побеляла глава и очила без рамка. Беше облечен в светлобежов костюм, един номер по-голям от необходимото, поизбеляла риза, оранжево-бежова вратовръзка в индийски десен, широка три инча. Руменото му лице приличаше на изсъхнала, сбръчкана ябълка, а в гласа му се долавяха еднакви дози мед и отрова. Имаше конски зъби, пожълтели от възрастта, много пури, силно кафе и вино.
Говореше се, че Уошбърн бе изгубил дело за убийство веднъж, но никой не си спомняше кога. Самата Милс бе идвала в съда няколко пъти, за да го наблюдава в действие и го смяташе за бляскав, упорит, безпощаден и непредсказуем. Опасна комбинация.
Освен това беше известен като добър човек, любимец на всички съдии, съдебни пристави, чиновници и даже прокурори като нея, от което нещата ставаха още по-сложни. Не забравяше нито един рожден ден или юбилей в сградата и според слуховете харчеше повече от петдесет хиляди долара годишно за набиране на фондове за политически кампании, благотворителност и обяди.
И това не включваше сметките от ресторанти.
Но въпреки всичко казано дотук, Милс харесваше късмета си. По-големи сили действаха зад всичко, първата от които беше фактът, че някаква благоприятна карма я бе отвела в окръг Сан Матео. Първите си седем години като държавен обвинител бе прекарала в Сан Франциско. Въпреки че винаги беше невероятно добре подготвена и никога не беше виждала заподозрян, който да не е извършил престъплението, в което той или тя бяха обвинени, нейните шефове бяха искали далеч по-малки присъди от тези, които биха дали в един справедлив свят, а нейният резултат в тези дела бяха три присъди, по които журито не бе постигнало съгласие и един оправдан. Тя вярваше, защото беше истина, че съдебните заседатели в Сан Франциско просто не искат да осъждат.
Но окръг Сан Матео!
Обичаше окръг Сан Матео, както той мразеше своите престъпници — вандалите, бандитите, крадците, дребните джебчии и убийците в еднаква степен. Окръг Сан Матео искаше някой да се разправи с тези хора и се доверяваше на системата да го направи. Както правеше Милс, въпреки целия куп имена, които нейните родители бяха стоварили отгоре й с раждането и които по-късно загинаха при отвличането на колата им, когато тя бе на шестнайсет.
Така че, ето го тук Сан Матео — по същество на нейна страна. Като се има предвид досегашното й служебно досие, беше истинско чудо, че я бяха наели тук. Интервюто се проведе един ужасен следобед, когато стана ясен изходът от четвъртата й голяма загуба и тя бе в състояние на тих, но благоразумен гняв по време на разговора си с Фолброк — едно настроение от типа „Не ми пука, каквото и да стане.“ Отново карма. Преди да успее да се възпре, се оказа насред своята тирада „да не се затварят престъпниците, освен в някои изключителни случаи“, и за нейна огромна изненада и радост Фолброк се усмихна и каза:
— Не знам, не съм сигурен, че не трябва да екзекутираме крадците в магазините. С това се започва — и я назначи веднага.
На второ място беше жертвата, Рон Нолан — млад, богат, спретнато подстриган, симпатичен и очарователен бивш морски пехотинец, награден с три Пурпурни сърца за храброст, медали от кампаниите в Афганистан и Ирак, медал за Освобождението на Кувейт, медал за Принос в глобалната война срещу тероризма, медал за Отлична служба и Бронзова звезда. Милс, която научи за необикновения живот на Рон Нолан по време на разследването на смъртта му, неведнъж се беше чудила защо не е имала късмета да го срещне в истинския живот, преди да го убият. Не че беше се влюбила в онова, което е бил, но чувстваше очарование, граничещо с увлечение, което не можеше да отрече. Ако бе в състояние да отмъсти за безумното му убийство по някакъв начин, тя би го приела като своя привилегия и дълг.