Което я подсети за нейния заподозрян.
Хвърли крадешком поглед към мястото, където седеше Ивън Шолер. За нея той бе типичната отрепка и се почувства почти оскърбена да го гледа сега в съдебната зала — чист, с елегантна риза, вратовръзка и сако. Но беше убедена, че до края на делото съдебните заседатели ще прозрат под фасадата, така умело изградена от Уошбърн, ще видят отвъд ранения ветеран от войната, подкрепян от родителите и приятелката си, човек, пристрастен към алкохол и Викодин, който с командирската си некомпетентност бе повел взвода, все момчета от Сан Матео, към онази фатална засада в Ирак.
Докато чакаше съдията да влезе в съдебната зала, сърцето й биеше в лудо очакване. С особено напрежение очакваше да се изправи пред някои важни въпроси, които предстоеше да бъдат разрешени преди началото на избора на съдебни заседатели. Най-важният от тях щеше да се разгледа днес. Милс бе подготвила петиция 402, според която молеше за предварително изслушване, за да се реши дали да бъдат допуснати доказателства, свързани с посттравматично стресово разстройство.
За известно време в началото Милс се бе оставила да бъде приспана в едно неохотно приемане, че ПТСР щеше да бъде част от процеса — с всичките експертизи от специалисти, медийна привлекателност и емоционални полутонове, особено в контекста на все по-непопулярната война.
След това един ден се сети, че Уошбърн няма как да направи и двете неща едновременно. Или щеше да твърди, че Шолер е убил Рон Нолан, но ПТСР бе смекчаващо вината доказателство, дори защита, или щеше да поддържа, че Шолер не е убил Рон Нолан, и в този смисъл, строго погледнато, той не се нуждаеше от никаква друга защита. Ако Шолер не го е направил, тогава нямаше ПТСР, самозащита или въобще нищо, което да го е накарало да го направи. И вярвайки, че логиката бе на нейна страна — не че тя винаги играеше кой знае каква роля — Милс бе написала своята петиция 402. Искаше пълно изслушване по този въпрос и се бе подготвила да води разгорещен спор.
— Всички да станат! Тишина! Тишина! Заседава Висшият съд на щат Калифорния и окръг Сан Матео, председателстван от Съдия Теодор Толсън.
Сега тя се изправи и обърна поглед напред. Толсън се беше изкачил на банката. Чиновникът каза:
— Можете да седнете.
След петнайсет месеца, трийсет и седем папки, пълни със записи на разговори, дванайсет писмени искания преди началото на делото, три гаджета и намеците, че правилният изход ще донесе шестцифрено предложение, те най-сетне се качваха на борда.
От банката си Толсън изгледа свирепо масите на двамата адвокати, малкото отделение за арестанти и претъпканата зала. Въобще не изглеждаше любезно настроен. Опъна гръб и бутна очилата си по ръба на носа.
— Господин Уошбърн, госпожице Милс, готови ли сте да започнем?
И двамата произнесоха монотонно:
— Да, Ваша чест.
— Добре тогава, преди да се заемем с работа заповядайте за няколко минути в кабинета ми — и с тези думи отново се изправи, слезе от банката и мина през страничната врата.
За Милс имаше нещо абсурдно в официалното влизане на съдията преди малко, последвано от почти незабавното му връщане в личния му кабинет, но това далеч не бе единственият абсурден момент, който бе преживяла в съдебните зали.
Докато тя събираше книжата си, Арън Уошбърн бе стигнал до нейната маса и с присъщото си джентълменско поведение я изчака да излезе. Тя почти очакваше да й подаде ръка като кавалер, за да я поеме. Но той просто се поклони леко и я остави да мине преди него до задната врата, където ги чакаше съдебният пристав.
На стената зад огромното дъбово писалище в кабинета на Толсън се перчеше в златно и зелено знаменце с емблемата на шампионата на Университета на Сан Франциско. Стари бейзболни и футболни трофеи се мъдреха наредени зад витрина. На един бюфет стояха дузина и повече семейни фотографии. Някой бе подредил всичките му дипломи, грамоти и церемониални снимки във формата на правоъгълник, който покриваше последната празна стена.