Толстън не се забави нито за секунда:
— Не се приема. — Наведе се и заговори на свидетелката: — Моля, отговорете на въпроса, докторе.
Милс светкавично се намеси:
— Бихте ли искали да ви повторя въпроса?
Толстън обърна към нея свирепа физиономия:
— Сдържайте сарказма, адвокат. Докторе, отговорете на въпроса дали ПТСР причинява временна загуба на паметта.
— Да, има известен брой описани случаи за това.
— Известен брой? С колко от тези описания сте лично запозната?
— Не съм сигурна. Доколкото си спомням, няколко.
— Няколко. Така. И казва ли някой от тези няколко случая, с които сте запозната, каква е продължителността на тези временни загубвания на паметта?
Зад нея Уошбърн отново избоботи:
— Възразявам. Предполага факти, които не са налице. Това, че докторът знае за няколко описани случая не означава, че самото временно загубване на паметта е рядко.
— Приема се.
Но Милс незабавно атакува Оувъртън:
— Докторе, тези описани случаи, които познавате, споменават ли нещо за продължителността на тези временни „изключвания“ при ПТСР?
— Да.
Милс разполагаше със собствен свидетел по този въпрос, макар че не беше сигурна дали ще го използва. Във всеки случай си бе свършила работата и познаваше фактите.
— Докторе, не е ли вярно, че тези „изключвания“ при ПТСР са доста кратки?
— Да.
— Като например това къде си държите ключовете?
— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете.
— Да речем, че си сложите ключовете на кухненския плот например, след което ви връхлита една жива травматична ретроспекция. Когато приключи, не си спомняте къде сте си оставили ключовете. Този вид „изключване“ при ПТСР е описан в литературата, нали? С други думи, загубване на паметта за сравнително кратко време?
— Така мисля, да.
Милс се върна до масата си и пи вода. Завъртя се към свидетелката и попита:
— Докторе, познат ли ви е случай на „изключване“ при ПТСР, което е траяло повече от един ден?
— Не, никога не съм чувала за такъв.
— Какво ще кажете за един час?
— Не, не мисля.
— Десет минути?
— Някъде там, може би. Ретроспективните преживявания са обикновено интензивни, но краткотрайни.
Присъстващите в залата може би не разбираха накъде точно биеше Милс с тези въпроси, но отговорът „десет минути“ ги накара да зашумят. Насърчена от това, обвинителката се приближи по-близо до свидетелката.
— Докторе, вие също свидетелствахте за временни изключвания на паметта, съчетани със злоупотреба с алкохол, наркотици или и двете. Бихте ли характеризирали подобно „губене на моменти“ като причинени от ПТСР или от злоупотребата с алкохол и наркотици?
— Свързани са. ПТСР утежнява поведението на злоупотреба.
— Но нали именно пиенето или употребата на наркотици причиняват всъщност загубата на паметта?
— Не мисля, че може да се твърди това.
— Добре, докторе. Приемането на алкохол и наркотици сами по себе си могат да доведат до състояние на безпаметност, права ли съм?
— Да.
— И това е доста често и добре документирано явление, нали?
— Да.
— Но е вярно, че състоянията на безпаметност при ПТСР са едновременно рядко срещани и краткотрайни, нали?
Уошбърн знаеше, че това е сложно съставен въпрос и подлежеше на възражение, но не виждаше какво може да спечели, ако продължава да прекъсва разпита.
— Да.
— Значи — продължи Милс, — ако сте имали временна загуба на паметта за продължителен период от време, да речем два дни, има научни доказателства, че това би могло да е причинено от алкохол и никаква научна подкрепа за предположението, че може да е предизвикана само от ПТСР, така ли е?
— Да.
— Благодаря ви, докторе. Както вече споменахте, господин Шолер ви е казал, че той е прекалявал както с алкохол, така и с Викодин, не е ли така?
Сега очевидно объркана, Оувъртън се бе навела напред на стола си. Бе стиснала с ръце преградата пред свидетелското място.
— Точно така.
— Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези така наречени „травмиращи преживявания“?
— Ваша чест! — Най-сетне Уошбърн беше принуден да скочи ядосан от мястото си. — Възразявам срещу характеристиката на обвинителя. Повечето от нас биха сметнали, че тежка рана в главата по време на обстрел с гранати и автомати на чужда земя, в защита на родината, е травмиращо преживяване. Няма нищо фалшиво или „така наречено“ в това.