Думите му напълно разбуниха залата и Толсън за първи път трябваше да удари с чукчето. Без да казва и дума, той изгледа яростно присъстващите и те замлъкнаха. Милс наруши мълчанието:
— Оттеглям думите „така наречен“, Ваша чест. — Но тя изобщо нямаше намерение да отстъпва: — Може би съдебния стенограф ще прочете въпроса ми отново, без обидните думи.
Толсън погледна надолу към секретарката и кимна. Жената издърпа ролката и прочете:
— „Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези — пауза — травмиращи преживявания?“
Стиснала устни, Оувъртън хвърли поглед към Уошбърн, след което се обърна към своя инквизитор:
— Да, направи го.
— С други думи, това че господин Шолер е прекалявал с алкохола е предхождало неговото ПТСР и само по себе си е било в състояние да причинява продължителни периоди на изключване на паметта, не е ли така?
— Очевидно — сопна се Оувъртън.
— Това означава „да“, нали?
— Да — вече през стиснати зъби отговори Оувъртън.
— И господин Шолер ви е казал, че онова изгубване на паметта след смъртта на жертвата, Рон Нолан, е траяло приблизително четири дни, нали така?
— Да.
— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.
Адвокат и клиент седяха един до друг в кабината за задържаните зад съдебната зала по време на обедната почивка. Отвън през малките зарешетени прозорчета денят беше слънчев и ясен. Гледката включваше малко поселище от новинарски микробуси, настанили се на паркинга. Устата на Уошбърн беше пълна с ливървурст и ръжен хляб, но това не му пречеше да говори.
— Няма значение — обясняваше той. — Важното е, че тя установи наличието на ПТСР. Сега само трябва да накараме Толсън да го допусне. Няма ли да си хапнеш от туршията?
— Не. Нищо не мога да поема. Вземи я.
Уошбърн спря да дъвче.
— Притеснен ли си?
— Защо да се притеснявам? Само един процес за убийство.
— Трябва да запазиш сили. — Уошбърн взе туршията и загреба. Когато най-накрая преглътна, пи вода от бутилката и си прочисти гърлото. — Но трябва да поговорим какво ще правим, ако той не го допусне.
— Имаш предвид Толсън?
Кимване.
— И стресовото разстройство. Ако получим това, имаме съдебните заседатели на наша страна. Ще научат какво е ставало в Ирак, през какво си преминал… Има приличен шанс да не те осъдят. От друга страна, тази сутрин хранех надеждите, че Тед ще разреши включването на ПТСР без изслушване, но той не го направи. Което означава, че разсъждава по въпроса. Може би си мисли, че е шашма.
— Защо трябва да мисли така? Нали самият той е изгубил крака си?
— Да, но спомни си, че каквото и да се е случило с него, той не е получил от това ПТСР. Което може да означава, че за него всичко е куп дрънканици на слабохарактерни по-нисши същества. Или на адвокати-шарлатани като мен.
— Да не си мислиш, че така повдигаш духа ми?
Уошбърн повдигна рамене, отхапа още една чудовищна хапка от сандвича си.
— Само изреждам възможностите. Виж — продължи той, — недей да униваш заради това. Половината свят е на наша страна.
— Което означава, че другата половина не е.
— Но не ни е нужна половината. Трябва ни само един от дванайсет. Така че, преодолей го, факт е, че си ранен ветеран, жертва на една вече изключително непопулярна война. Колкото повече представяме войната като истинския разбойник, толкова повече самият Нолан ще придобива образа на нейна жертва. Ако нямаше война, никой не би бил убит. Твоите момчетата в Ирак, Нолан, никой. Освен това държим в резерв голямата изненада. Когато ти се явиш като свидетел, много умове и сърца ще бъдат разтърсени, тъй като това ще преобърне нещата наопаки и ще им предложи алтернатива за размисъл. Но всичко това разчита на ПТСР, без него играта става съвсем различна. — Уошбърн отпи вода и я завъртя в устата си, за да я изплакне. — И така, въпросът е, че ако Толсън не го допусне, ще трябва да поговорим за апел.
Ивън затвори очи за секунда, след което поклати глава:
— Изключено.
— Чакай. Преди да…
— Арън, чуй ме. Милс иска четирийсет до живот. Не мога да лежа четирийсет години.
Уошбърн го погледна. Беше прекарвал тук с клиенти повече пъти, отколкото можеше да си спомни и никога не беше лесно. Решението на Толстън за изслушване на свидетел за ПТСР бе неочаквано и може би в крайна сметка щеше да се окаже катастрофално. Уошбърн наистина беше вярвал, че аргументацията му извън зала, колкото и простичко да бе формулирана, щеше да бъде достатъчна и Толсън щеше да допусне свидетелски показания за ПТСР на процеса.