— Никой не ни е питал. Не сме водили преговори.
— Да, разбирам това. Но работата като конвой на фронта — не беше ли по-опасна, отколкото работата, която първоначално е била определена за вас?
— Умножено по десет. Може би двайсет.
— Така ли? Значи много по-опасна?
— Да, много повече.
Милс спря, после продължи обстрела:
— Вие не възразихте ли срещу това?
— Разбира се. Но какво можехме да направим?
— Не знам, господин Онофрио. Вие какво направихте?
— Ами оплакахме се на лейтенант Шолер. Помолихме го да говори с командира на базата и да види дали не можем да бъдем прехвърлени отново там, в редовната ни част.
— И той направи ли го?
— Опита се, но не успя да се срещне с него. Поне не навреме.
След това, опитвайки се да бъде полезен, Онофрио добави:
— Смяташе да помоли Нолан да използва връзките си сред висшия офицерски състав, но това отново не стана навреме.
— Господин Шолер е мислел, че господин Нолан има връзки да му помогне? Как така? Бяха ли приятели?
— Бих казал да.
— Близки приятели?
— Не знам. — Той отново сви рамене, после пусна бомбата: — Най-малкото бяха приятели на чашка.
Едва бе осъзнала значението на тези думи, когато Уошбърн изригна зад нея:
— Възразявам! Това няма връзка с въпроса.
Но това беше чист блъф. Никой в съда не намираше ни най-малко, че тази информация е неуместна и Толсън мигновено запечата това мнение:
— Отхвърля се.
Милс стискаше уста, за да не разкрие задоволството си.
— Благодаря, Ваша чест. — След това отново към свидетеля: — Господин Онофрио, когато характеризирахте приятелството между господин Нолан и господин Шолер като „приятели на чашка“, имахте предвид, че са пили заедно?
Онофрио, доловил паниката в гласа на Уошбърн, хвърли бърз поглед към масата на защитата.
— Понякога да.
— Виждали сте ги да пият заедно или сте смятали, че пият заедно?
— Да, пиеха заедно.
— Господин Онофрио, в армията има правилото да не се пие по време на дежурство или в зона на военни действия, нали?
— Да.
— Но господин Шолер е нарушавал това правило?
— Предполагам, да.
— Вие лично били ли сте свидетел на това?
— Да.
— Колко пъти?
— Не знам точно. Няколко.
— Повече от пет пъти?
— Ваша чест, свидетелят е подложен на тормоз — обади се Уошбърн.
— Отхвърля се.
Милс кимна.
— Повече от пет пъти ли, господин Онофрио?
— Може би.
— Повече от десет?
— Не съм ги броил. Наистина не мога да кажа със сигурност.
— Веднъж на ден? На седмица? На месец?
— Няколко пъти в седмицата.
— Добре, тогава. Господин Шолер пиеше ли повече от нормалното?
— Възразявам — изпя Уошбърн. — Изисква от свидетеля да направи заключение.
— Отхвърля се — отговори Толсън. — Даже един лаик може да даде мнение по въпроса за трезвостта.
Милс се забави. Беше напипала нещо много добро и не искаше да го проиграва.
— Господин Шолер изглеждал ли е някога пиян по време на служба?
— Възразявам! Иска заключение.
— Отхвърля се.
Милс опита отново:
— Виждали ли сте лично Господин Шолер пиян, след като е пил с господин Нолан?
Онофрио хвърли още един тревожен поглед към Уошбърн и Ивън.
— Да, мадам.
— И под пиян разбирате завален говор и несигурна походка?
— Да, мадам.
— Господин Онофрио, кога за последно си спомняте да сте забелязали тези неща — завален говор и несигурна походка — у обвиняемия?
Онофрио наведе поглед към скута си.
— Последната му нощ там.
— Нощта преди инцидента в Масба, това ли имате предвид?
Той тежко въздъхна и бавно кимна.
— Точно това имах предвид.
— Господин Онофрио, в деня, когато започна стрелбата, когато господин Шолер водеше конвоя и попаднахте в засада, изглеждаше ли пиян?
— Не, мадам — категорично отговори Онофрио.
Милс замълча, после го каза:
— Но определено имаше махмурлук, нали?
Стивън Рей, водещият заниманията езиков терапевт от Уолтър Рийд, кимна ентусиазирано към Уошбърн от стола на свидетелското място.
— Той определено е един от успешните случаи. Работеше упорито и също така имаше късмет. Но успехът въобще не омаловажава сериозността на травмата му. В продължение на около два месеца имаше съмнения дали ще живее, а след това дойде въпросът доколко ще се възстанови, ако това въобще стане.