— Кои бяха най-засегнатите области?
— Е, най-засегнати бяха речта и паметта, макар че в началото имаше проблеми и с координацията, които се разрешиха донякъде от само себе си.
— И в какво се изразяваха проблемите с паметта?
— В началото, след операцията разбира се, той остана почти постоянно в безсъзнание три седмици — всъщност, мисля че го държаха изкуствено в кома, докато не бяха напълно сигурни, че достатъчно се е подобрил, за да се справи, ако е в съзнание. Все пак не съм сто процента сигурен в това. Не бях член на неговия лекуващ екип. Не съм лекар. Но когато за първи път се срещнах с Ивън той имаше сериозни проблеми с паметта и когнитивните функции. Не знаеше къде се намира, смяташе, че работя за ЦРУ, не знаеше какво точно се е случило с него. Но преди всичко, беше изчезнал целият му речник.
— И нямаше никакви думи?
— В началото много малко. Но с времето и напредъка на оздравителния процес той си върна най-често употребяваните думи.
— Това нормално ли беше?
— До голяма степен да. Но голяма част от това се дължеше на активна тренировка на мозъка или научаване отново на всичко, което някога е знаел. Използвах карти с думи и картинки, както се прави, когато учите чужд език. Ивън отбеляза забележителен напредък, особено като го сравнявам с други наши пациенти, които никога не възстановяват способността си да говорят или разсъждават.
Уошбърн кимна.
— Но даже и при този напредък, колко дълго остана Ивън на лечение в Уолтър Рийд?
— Почти шест месеца.
— Шест месеца. И по време на тези шест месеца, докато той така добре напредваше, страдаше ли от „изключване“ на съзнанието?
— Не съм сигурен какво точно разбирате под „изключване“ на съзнанието.
— Периоди, през които той не може да си спомни какво е правил или къде е бил, както когато за първи път е дошъл в съзнание след операцията.
— А, да. Не бяха редки.
— Не редки. Значи са били чести?
— Да, но това е нормално да се очаква при, случаите на травма на мозъка.
— И колко дълго продължаваше подобен период на „изключване“?
— Това също варираше. Помня един случай с Ивън, три или четири месеца след терапията. Събуди се убеден, че е в Багдад. Не разбираше защо навън има сняг, след като в Багдад е лято. Смятах, че е достатъчно сериозно влошаване, за да го докладвам на лекарите, но на третата сутрин той се събуди и беше добре.
— И вече не мислеше, че е в Багдад?
— Не. Знаеше, че е в „Уолтър Рийд“. Започна оттам, откъдето беше спряло възстановяването му.
— Но през тези три дни всичко беше различно?
— Ако можехте да питате него, той беше в Багдад.
— Разбирам. Сега нека ви попитам друго, господин Рей. След като Ивън се събуди със съзнанието, че е в „Уолтър Рийд“, а не в Багдад, вие попитахте ли го какво си спомня от момента, когато е смятал, че е в Багдад? С други думи, попитахте ли го какво си спомня от последните три дни?
— Да, попитах го. Не помнеше нищо.
— Въобще нищо?
— Нищо. Всъщност, реши че си правя шега с него. Тези дни просто бяха минали сякаш той никога не ги беше живял.
— Благодаря, господин Рей. Госпожице Уелан-Мийли, свидетелят е ваш.
— Господин Рей, посети ли Рон Нолан господин Шолер в „Уолтър Рийд“?
— Да, дойде. Аз го видях.
— Взехте ли участие в разговора им?
— Всъщност, не.
Милс продължи направо:
— Бихте ли описали поведението на Ивън след като господин Нолан си замина?
— Беше много разстроен и ядосан до сълзи. Помня ясно как по-късно получи толкова силна мигрена, че се наложи известно време да приема успокоителни.
Милс замълча за момент, питайки се докъде може да стигне по този въпрос. Разбира се, ако Рей бъде допуснат до процеса, можеше да разнищи още темата за гнева и ревността на Ивън, но днес не биваше да преиграва. Знаеше, че ако й потрябва, той щеше да участва в процеса.
— Благодаря, господин Рей. Нямам повече въпроси.
Тъй като присъстваше в списъка със свидетели на обвинението, Тара не беше допусната в съдебната зала. Сега беше 5:15 и в стаята за посещения в затвора тя хапеше долната си устна и се опитваше да се усмихва храбро всеки път, когато срещнеше очите на Ивън.