След малко седнаха от двете страни на прозореца, който им бяха посочили днес, на столовете от всяка страна на дупката в преградата от плексиглас, през която щяха да разговарят. Всичко беше така познато и все пак толкова ужасно. Но Тара не искаше да се концентрира само върху лошото. Смяташе да последва примера на Ейлийн, така положително настроена и пълна с оптимизъм.
— Видях те по телевизията със сако и вратовръзка.
— Мисля, че ти бях казал. В съда трябва да изглеждам като свестен човек.
— Изглеждаш свестен човек и сега.
— Ако се проведе референдум, повечето хора биха казали, че изглеждам като типичен пандизчия с този гащеризон. Какво казват по телевизията?
— Казаха, че всичко е каша. Ти какво мислиш?
Сви рамене.
— Все още няма съдебно жури, така че нищо от това не се брои, но на мен не ми изглеждаше такава каша. Тази прокурорка е много упорита. Натисна темата за пиенето.
— Защо толкова й е дотрябвало това?
— Арън казва, че е заради съдебните заседатели. Те няма да са предразположени да харесват или да вярват на един пияница. Докато ако страдам от ПТСР и изпадам в състояния на безпаметност, тогава съм ветеран от войната с умствено разстройство, попаднал в ужасна ситуация, която всъщност не той е създал, и състраданието им ще потече като мед. Знам, че е цинично, но ако спечелим ПТСР, това до известна степен ще обясни пиенето. Не че аз смятам да го използвам като извинение пред себе си. Пиенето, имам предвид. — Той сведе поглед за малко. — Все още не знам какво ми беше станало онази нощ, защо не се прибрах с теб.
— А идвало ли ти е наум, че аргументите на този господин Уошбърн са верни и въобще не са цинични в крайна сметка? Че мозъкът ти не е бил оздравял напълно и не си бил в състояние да действаш разумно? Че способността ти да осъзнаваш въобще е била изключена? И като сложиш ПТСР върху всичко това, не виждам как едно жури от съдебни заседатели може да те осъди за убийство първа степен.
— Ами да се надяваме.
Той млъкна, за миг сякаш се накани да каже нещо, но го задържа.
— Какво има? — попита тя.
Той пое дълбоко дъх, после го изпусна.
— Днес на обяд Арън каза, че не е зле да започна да мисля дали да не се призная за виновен и да започнем да се договаряме след фазата на изслушването, ако съдията не допусне ПТСР.
— Да се договаряте? Защо? Нали през цялото време казваше, че ще спечелим?
— Очевидно без ПТСР не е много сигурно.
— Добре, а съдията защо да не го приеме?
— Не знам. Преди Арън дори не смяташе, че това е някакъв проблем, докато Толсън не разпореди изслушването днес. Но сега е проблем и ако изгубим… — той вдигна рамене.
— За какво ще апелираш?
— Убийство втора степен. Арън смята, че може да ги убеди да не включват пистолета.
— И колко дълго ще е в такъв случай?
Той се поколеба за миг.
— Дванайсет до живот.
Главата на Тара се отпусна като отсечена — След минута вдигна очи, пълни със сълзи.
— Ако подадеш апел, това няма ли да означава, че си го извършил?
— Да.
— Не можеш да го направиш.
— Не мисля, че мога.
— Не си ли спомняш нищо от тези четири дни?
— Тара, хиляди пъти говорихме за това.
— Добре, може би на хиляда и първия…
Той поклати глава.
— Няма да стане. Спомням си, че отидох у Рон след като те оставих. Помня, че го ударих и той ме удари и се сбихме. И после не помня нищо, събудих се в затвора. Съжалявам. Съжалявам, но нищо не може да излезе от това. Сякаш потънах в онова проклето пиянство.
Тара прехапа устна.
— Не можеш да признаеш, че си го извършил, Ивън. Не можем да се оставим да бъдем победени.
— И аз така си мислех. Но ако това стане — ако ни надвият, имам предвид — тогава ще бъда в затвора много по-дълго от дванайсет години.
— Ще чакам, Ивън. Наистина ще чакам.
— Нямам право да те моля да го направиш.
Тя разтърка чело с длан.
— Господи!
— Едва ли те чува — каза Ивън.
През следващите два и половина еднообразни дни на технически показания Арън Уошбърн призова двама психолози, които бяха провели серии от тестове с Ивън. Тестове за личностните му качества, нервно-психически тестове, за интелигентност, за възприятията, концентрацията и паметта. И двамата потвърдиха становището на Оувъртън, че Ивън определено страда от симптомите, присъщи на ПТСР. Той извика и няколко служители от полицейското управление на Редууд Сити, които бяха работили с Ивън и бяха ставали свидетели на моменти, в които той е показвал симптоми на ПТСР — по-специално неуместен смях и афазия на речта — дълга пауза в потока на изказването му. Лейтенант Лохланд описа ирационалния му гняв и някои от жалбите срещу Ивън, свързани с работата му по програмата за борба с наркотиците.