Сега беше петък, обедната почивка бе свършила, както и предварителното изслушване за ПТСР, и съдия Толсън бе повикал и двамата адвокати в стаята си отзад. За разлика от обичайната си приветливост извън съдебната зала, днес — може би смазан от сериозността на въпроса, може би смирен пред сериозността на решението, което му предстоеше да вземе — той седеше през цялото време облегнат назад в креслото си, с ръце кръстосани отпред върху робата. Неподвижен и безизразен, той изчака Милс и Уошбърн да заемат местата си, а секретарката да подготви машината за запис.
Най-сетне ги погледна, прие едно кимване от нейна страна и се прокашля:
— Господин Уошбърн — започна той — за протокола, призовахте ли всички свои свидетели, свързани с показанията за ПТСР, които възнамерявахте да изправите пред съдебните заседатели?
— Да, Ваша чест.
— Госпожице Мийли, обвинението има ли да предложи някакви доказателства по този въпрос?
— Не, Ваша чест.
— Добре. Преди да се произнеса по петиция 402 на обвинението, бихте ли искали да направите някакъв коментар?
— Само онова, което казах в началото, Ваша чест. Моят клиент господин Шолер несъмнено е с доказано ПТСР и това на свой ред подкрепя твърдението, че той не помни нищо от онзи период от време.
Толсън се обърна към обвинителя:
— Госпожице Мийли? Коментар?
— След изслушването на свидетелските показания, Ваша чест, ние продължаваме да смятаме, че проблемът с ПТСР няма отношение към делото и може да предубеди съдебните заседатели. Позицията на обвиняемия в дадения момент е, че той не е извършил убийството. Следователно не става дума за това да е имало спор, бой, разгорещяване на страстите или дори самозащита. Единственият възможен резултат от доказването на ПТСР ще бъде да се предизвика състраданието на съдебното жури.
Толсън остана неподвижен още няколко секунди, след това се наклони напред и постави ръце със сключени длани върху бюрото си.
— Госпрдин Уошбърн, по същество съм съгласен с госпожица Уелан-Мийли. Дълго и сериозно размишлявах, претегляй възможността за създаване на предубеденост срещу доказателствената стойност. Решението ми е да не допусна свидетелските показания за ПТСР.
Уошбърн, зашеметен от това решение, вдигна двете длани към лицето си, след което ги спусна върху страничните облегалки на стола, за да овладее емоцията.
— Ваша чест — изрече той, — при всичкото ми уважение, тези доказателства трябва да бъдат допуснати.
— За вашите цели може би да, но не и от гледна точка на правораздаването, господин адвокат. То е недопустимо, тъй като няма връзка с доказателствата за убийството на господин Нолан. Освен това съществува възможността да изгубим много време и да объркаме журито. Ако допусна експертните показания по въпросите на психиката, съдебните заседатели неизбежно ще чуят много слухове, което иначе няма да се допусне, те няма да станат обект на кръстосан разпит и по всяка вероятност ще предубедят съдебното преследване в полза на защитата, пробуждайки неприязън към жертвата. Когато съпоставите това с напълно умозрителния аргумент, че обвиняемият може би е изживявал епизод на ПТСР, когато е убил жертвата, което между другото той отрича да е направил, цялата история носи риска да превърнем този процес в цирк. Ако не ми кажете, че вашият клиент или някой друг ще свидетелства за убийство при самозащита сега, в единайсет часа, това доказателство няма да бъде допуснато в зала.
— Ваша чест — Уошбърн свали кръстосания си крак и се наклони напред в стола. Обикновено успяваше да запази самообладание, но сега старият адвокат се беше изпотил по време на монолога на съдията. Той изтри врата си с носната кърпа от джоба на сакото. Погледна към съдебния секретар и въздадена напълно обезсърчен. — Разбира се, това унищожава защитата, Ваша чест, и се надявам съдът да запази своята непредубеденост, когато делото влезе за разглеждане.
— Разбира се, господин адвокат — каза Толсън с най-резкия си тон, — непредубедеността на този съд е легендарна.