Малко по-късно нощта избухна, той почувства силна топлина на страните си, пламъци изригнаха от сградата.
Огънят, по-точно казано пожарищата, не бяха непознати за Тайрон, така че не можеше да каже, че е шокиран — по-скоро бе натъжен. Край с възможността да използва автосервиза. Но тогава през главата му мина една мисъл и той прошепна нещо на Ди Джей Танк.
Когато се промъкнаха вътре първия път, намериха всякакви експлозиви в огромни количества. Ако химикалите бяха още там, експлозията би помела цялата сграда, включително него и Ди Джей Танк.
Сега се запита — ако експлозивите не са били вътре, къде, по дяволите, са?
Министърът на отбраната „Бъд“ Холидей нямаше определени часове за хранене през деня или през нощта. Но освен ако не беше извикан при президента за политическо съвещание или за да провери настроенията в Сената, освен ако не обсъждаше нещо с вицепрезидента или Съвета на началник-щабовете, той се хранеше в лимузината си. С изключение на някои определени места, където трябваше да спира по необходимост, лимузината, като акула, никога не почиваше, а продължаваше да се носи по улиците и булевардите на Вашингтон необезпокоявана.
Матю Лърнър се радваше на определени привилегии в компанията на министъра, не на последно място да се храни с Бъд, както щеше да стори тази вечер. Във външния свят зад затъмнените стъкла бе рано за вечеря. Но това беше светът на министъра — беше точно време за вечеря.
След кратка молитва започнаха да се хранят. Менюто беше в стил тексаско барбекю — огромни телешки ребра, лъскави червени зърна печен боб с парченца лютиви чушлета в него и пържени картофи. Всичко това прокарваха с бира „Шайнър Блонд“, гордостта, както би казал Бъд, на Форт Уорт, Тексас.
Приключвайки за нула време, министърът избърса ръцете и устата си, грабна още една бутилка бира и се облегна назад.
— Значи, директорът те нае да му бъдеш личен наемен убиец.
— Така изглежда — каза Лърнър.
Бузите на министъра бяха зачервени и лъщяха като гланцирани.
— Какво мислиш за това?
— Никога не се отказвам нито от работа, нито от предизвикателства.
Бъд хвърли поглед надолу към листа хартия, който Лърнър му беше подал, когато се качи в лимузината. Вече го беше прочел, разбира се. Сега го направи за ефект — нещо, в което бе много добър.
— Струваше ми известни усилия, но открих Борн. Лицето му се появи в камерите на международното летище „Кенеди“. — Бъд вдигна поглед, изсмука парченце телешко измежду кътниците си. — Тази задача ще те отведе в Одеса. Това е доста далеч от централата на ЦРУ.
Лърнър разбра какво има предвид министърът — че това ще го отдалечи от основната му мисия, поставена от Бъд.
— Не съм убеден — каза той. — Правя това за Стария и той ми дължи голяма услуга. Той ще го знае и аз ще го знам. Мога да се възползвам от това.
— А какво за Хелд?
— Поверил съм я на някого, на когото се доверявам. — Лърнър отопи гъстия лютив сос с парче хляб. — Упорит кучи син е. Ще трябва да го убиеш, ако искаш да се откаже.
Борн отново сънуваше. Само че този път знаеше, че не е сън. Преживяваше отново късче спомен, поредната част от пъзела, който постепенно се подреждаше.
В мръсна уличка в Одеса Сорая коленичи над него. Той чува горчивото съжаление в гласа й.
— Това копеле Тарик ибн Саид ме е заблуждавал от самото начало — казва тя. — Той е синът на Хамид ибн Ашеф, Надир ал Джамух. Той ми даде информация, която ни вкара в тази клопка. Джейсън, издъних се.
Борн се изправя. Хамид ибн Ашеф. Той трябваше да открие мишената си, да го застреля. Заповеди от Конклин.
— Знаеш ли къде е сега Хамид ибн Ашеф?
— Да, и този път сведенията са истински — казва Сорая. — Той е на плажа „Отрада“.
Олександър се размърда и побутна Борн по бедрото с тъпата си черна муцуна. Борн, прогонвайки спомена, си опита да се концентрира върху настоящето. Вероятно бе заспал, макар да бе възнамерявал да остане буден. Олександър беше стоял нащрек вместо него.
Подпрян на нара в тясната подземна килия, Борн огледа злокобния мрак. Козината на врата на боксера настръхна. Някой идваше!
Без да обръща внимание на вълната от болка, Борн прехвърли краката си отстрани на леглото. Беше твърде рано за Сорая да се връща. Опрян на стената, той се изправи, застана неподвижен за момент, почувствал топлото мускулесто тяло на Олександър до себе си. Все още беше слаб, но вместо да си пропилее безцелно времето, го запълни с енергизираща медитация и дълбоко дишане. Макар да бе загубил доста кръв и силите му да бяха намалели, все още беше в състояние да контролира тялото си.