Изключила фенера си, вървеше само по памет, което съвсем не бе идеалният начин да се ориентира в тези катакомби. Тя обаче знаеше, че няма избор. Броеше крачките си. По нейни сметки, колкото и груби да бяха, бе на пет километра от разклонението. Още два километра до най-близкия изход към къщата на доктор Павлина.
Но първо трябваше да мине три завоя, още едно разклонение. Тя чу нещо. Секунда по-късно катакомбите зад нея бяха осветени за кратко, макар и слабо. Някой вървеше по следите й! Възползвайки се от преимуществото на светлината, за да се ориентира, тя се хвърли в един тунел отдясно. Тъмнина, звуците от преследване за момента заглъхнаха.
После носът на дясната й обувка удари нещо. Тя залитна и се просна напред на ръце и колене. Почувства как земята се издига неравномерно точно пред нея, и сърцето й подскочи. Това можеше да означава само, че има ново срутване. Но колко голямо? Налагаше се да рискува и да включи светлината, дори само за секунда или две.
Това и направи, тръгна да се катери, за да продължи напред. Вече не чуваше звуци от преследване. Бе напълно възможно да е заблудила милицията, но не можеше да разчита на това.
Продължи. Мина през втория завой наляво, след това третия. На около километър напред, тя знаеше, беше второто разклонение. След това щеше да е в безопасност.
Фади откри, че милиционерите не само са зърнали Борн, но и са стреляли по него. Без да иска разрешение от Кове, нанесе на виновния милиционер ужасен удар, който почти спука черепа му. Кове стоеше със зачервено лице и хапеше устни. Той не каза нищо дори когато Фади им нареди да продължат. Няколкостотин метра по-нататък Фади забеляза парче камък, блестящо от кръв под светлините на фенерчетата. Той го взе, сви юмрука си около него и бе окуражен.
Но сега, толкова далеч в катакомбите, той знаеше, че преследването в група няма смисъл.
— Колкото по-дълго остане той в катакомбите — каза на Кове, толкова по-голям е шансът да ни заблуди. Раздели хората си, нека да се разпръснат по един, като в гора на вражеска територия.
Вече усещаше, че хората на Кове все повече се изнервят, че заразата на страха се прехвърля и върху техния командир. Трябваше да ги накара да се раздвижат веднага, иначе никога нямаше да го направят.
Приближи се до Кове и прошепна в ухото на лейтенанта:
— Губим време. Дай заповедта сега или аз ще го направя.
Кове трепна, сякаш се бе допрял до оголена жица. Той отстъпи крачка назад, облиза устни. За момент изглеждаше като хипнотизиран от Фади. След това, след кратко потреперване, се обърна към хората си и им нареди да се разпръснат, по един човек в тунел или разклонение.
Сорая усети разклонението пред нея. Полъх на свеж въздух обърса бузата й като милувка на любим: изходът. Тъмнината бе зад нея. Беше много влажно. Тя можеше да усети плесента, тъй като подземните води разяждаха почвата и дървото, разлагаха ги малко по малко. Тя рискува да включи още веднъж за кратко светлината. Не обърна внимание на влажните стени, тъй като видя, че кръстопътят е на по-малко от двайсет метра право напред. Тук трябваше да поеме по лявото разклонение.
В този момент лъч светлина се появи в тунела зад нея. Тя рязко изгаси своя фенер. Пулсът биеше в слепоочията й, сърцето й препускаше. Дали нейният преследвач бе видял светлината пред себе си и бе разбрал, че е тя? Макар че трябваше да продължи, тя не можеше да позволи доктор Павлина да бъде разкрита. Лекарката бе агент на ЦРУ под дълбоко прикритие.
Сорая стоеше неподвижно, обърната с лице натам, откъдето бе дошла. Светлината я нямаше. Не, появи се отново, слаб проблясък в катранения мрак, по-ясен сега. Някой наистина приближаваше.
Бавно тя започна да отстъпва заднешком, отдалечавайки се от преследвача, като предпазливо се придвижваше към кръстовището, без да сваля очи от подскачащия лъч светлина. Без да спира, трескаво мислеше какво да прави. След това бе твърде късно.
Задният й крак пропадна в меката пръст. Тя се опита да изнесе тежестта си напред, но разпадащият се под я всмука назад и надолу. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успя. Вече бе потънала в калта до нивото на бедрата. Започна да се бори.
Ярка светлина внезапно направи тунела видим. Едно черно петно се превърна в позната фигура: украински милиционер, който изглеждаше внушителен в тясното пространство.
Той я видя, облещи очи и измъкна пистолета си.
Точно в 22,45 ч, компютърът на Карим ал Джамил зазвъня меко, припомняйки му, че вторият от двата ежедневни брифинга с директора е след 15 минути. Това не го интересуваше толкова, колкото мистериозното изчезване на Матю Лърнър. Пита Стария, но копелето каза само, че Лърнър е на задача. Това би могло да означава всичко. Като отличен стратег Карим ал Джамил мразеше недовършените неща, какъвто бе случаят с Матю Лърнър. Дори Ан не знаеше къде е той, което бе странно само по себе си. Би трябвало тя лично да е направила резервации за пътуването на Лърнър. Стария се бе захванал с нещо. Карим ал Джамил не можеше да отхвърли възможността внезапното изчезване на Лърнър да има нещо общо с Ан. Той трябваше да разбере какво става възможно най-скоро. Това означаваше да говори направо с директора.