— Туристка, как не. Казаха ми коя сте. — Той поклати глава. — За вас и за приятеля ви е твърде късно. И двамата сте затънали твърде дълбоко. — Извади пистолета си и го насочи към нея. — Така или иначе, и двамата ще умрете тази нощ.
— Не бъди толкова сигурен — каза Сорая и го простреля в сърцето със своя „Валтер Р99 Компакт“.
Очите на милиционера се облещиха и той падна назад като картонена мишена на стрелбище. Изпусна фенера, който издрънча в пода и угасна.
— По дяволите — изруга тя тихо.
Тя прибра пистолета обратно в кобура, който висеше през раменете й. Успя да го изтегли в секундата, в която възстанови равновесието си и го държа зад гърба си, докато милиционерът се приближаваше. Сега първата й задача бе да се добере до крака му. Наклони горната част на тялото си в калта, опитвайки се да се наведе хоризонтално. Тази маневра целеше да я приближи до целта й.
— Не потъвай — помисли си тя. — По дяволите, не потъвай!
Отпусна крака, използва силата на горната половина на тялото си, за да се придвижи съвсем бавно, ръцете й протегнати максимално пред нея. Усещаше как калта я засмуква, вкопчена в краката и бедрата й. Тя се пребори с нова вълна от паника, концентрира се върху придвижването сантиметър по сантиметър. В тъмнината бе още по-трудно. Веднъж или два пъти си помисли, че е свършено с нея, че вече е мъртва.
След това пръстите й напипаха гума: подметка на ботуш! Успя да се протегне още мъничко напред и да сграбчи милиционера за крака. Пое дълбоко въздух, дръпна с всичка сила. Тя не помръдна, но успя да издърпа тялото му към себе си. Краката му увиснаха в дупката. И дотам — едрото му тяло не помръдна нито сантиметър повече.
Точно от това се нуждаеше. Използва тялото му като импровизирана рампа и бавно, но сигурно се изтегли нагоре по краката му, докато успя да се хване за широкия му колан с две ръце. Така бавно се измъкна изцяло от калната дупка.
За момент остана да лежи върху него, заслушана в блъскането на сърцето си, в дъха си, който влизаше и излизаше със свистене от дробовете й. След малко се претърколи върху влажния под на катакомбите и се изправи на крака.
Както и бе предположила, фенерът му бе фатално счупен. Дано поне нейният все още работеше. Слаб лъч проблесна, после изгасна, после пак се появи. Сега, когато имаше по-добра опора, успя да претърколи полицая в дупката. Опита се да зарие с пръст и отломки изтеклата от него кръв.
Понеже знаеше, че батериите на фенерчето са на привършване, се втурна в лявото разклонение и се насочи към изхода, който бе най-близко до дома на доктор Павлина.
При второто спиране за зареждане някой се качи на борда на самолета, превозващ Мартин Линдрос. Човекът седна до Линдрос и каза нещо на бедуинския диалект, на който говореше Абуд ибн Азиз.
— Ти не си Абуд ибн Азиз — каза Линдрос и завъртя глава като слепец. Той все още носеше черната платнена качулка.
— Не, не съм. Аз съм брат му — Мута ибн Азиз.
— И ти ли си толкова добър в осакатяването на човешки същества, колкото брат ти?
— Оставям такива неща на него. — В тона на Мута ибн Азиз имаше острота.
Линдрос, чийто слух се бе изострил заради отнетото му зрение, чу нотката. Помисли си, че би могъл да използва емоцията зад нея.
— Твоите ръце са чисти, предполагам. — Чувстваше как другият го изучаваше, сякаш току-що беше видял неизвестен вид бозайник.
— Съвестта ми е чиста.
Линдрос сви рамене.
— Това, че лъжеш, за мен е без значение.
Мута ибн Азиз го удари през лицето.
Линдрос усети вкуса на собствената си кръв. Почуди се дали е възможно устната му да се подуе повече.
— Виждам, че имаш повече общи черти с брат си, отколкото явно смяташ — избоботи той.
— Двамата с брат ми сме много различни.
След това настъпи неловко мълчание. Линдрос осъзна, че Мута бе разкрил нещо, за което съжаляваше. Зачуди се какъв ли спор разделя Абуд и Мута и дали има начин да го използва.
— Прекарах няколко седмици с Абуд ибн Азиз — каза Линдрос. — Той ме измъчваше и след като не постигна резултат, се опита да ми стане приятел.
— Ха!
— Това бе и моят отговор — каза Линдрос. — Всичко, което искаше, бе да разбере какво знам за стрелбата срещу Хамид ибн Ашеф.
Чу как тялото на Мута се премества, усети го да приближава. Когато заговори отново, гласът му едва се чуваше през бръмченето на двигателите.
— Защо се интересуваше от това? Не ти ли каза?