— Би било глупаво от негова страна. — Вътрешната антена на Линдрос бе насочена към случилото се току-що. Споменаването на инцидента с Хамид ибн Ашеф явно бе от изключително значение за двамата братя. Защо? — Абуд ибн Азиз каза много неща, но нито едно от тях не беше глупаво.
— Не, той не е глупав. — Гласът на Мута стана твърд като стомана. — Но дали е лъжец и измамник, това е друг въпрос.
Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, човекът, който през последните четирийсет и осем часа се представяше за Мартин Линдрос, беше на път да получи достъп до главния сървър на ЦРУ, където се съхраняваха всички секретни данни. Проблемът беше, че не знаеше кода за достъп, който би му отключил вратата. Истинският Мартин Линдрос не бе издал кода си за достъп. Това не беше изненадващо. Но той беше намерил алтернатива, която бе колкото елегантна, толкова и ефикасна. Да се опита да проникне в централния сървър на ЦРУ би било безсмислено. Хора по-талантливи от него в компютърните науки се бяха опитвали и се бяха провалили. Защитата на ЦРУ, известна като „Сентинел“, бе прочута с непробиваемостта си.
Проблемът сега беше как да проникне в защитен компютър, за който нямаше код за достъп. Знаеше, че ако успее да изключи централния сървър на ЦРУ, техническият персонал щеше да даде нов код за достъп на всеки, включително на него. Единственият начин да го стори беше да вкара компютърен вирус в системата. Тъй като това не можеше да бъде направено отвън заради „Сентинел“, трябваше да бъде сторено отвътре.
Затова се нуждаеше от абсолютно сигурен начин да вкара компютърен вирус в сградата на ЦРУ. Беше твърде опасно за него или за Ан да го внесат вътре нелегално. Същевременно имаше прекалено много предпазни мерки, за да го направят по друг начин. Не. Вирусът не би могъл да бъде вкаран в сградата дори от агент на ЦРУ. Това беше проблемът, върху който двамата с Фади месеци наред си бяха блъскали главите.
И ето какво бяха измислили: шифърът на копчето, което агентите на ЦРУ бяха намерили на ризата на Фади, въобще не беше шифър, което обясняваше защо Тим Хитнър не бе стигнал доникъде в опитите си да го разбие. Това беше подробна инструкция как да бъде пресъздаден вирусът, използвайки обикновен компютърен двоичен код — верига от базови команди, която работи на заден план, напълно невидима. Веднъж пресъздаден на компютър на ЦРУ, вирусът атакуваше операционната система — в този случай „Юникс“, като повреждаше нейните базови команди. Това щеше да причини огромно объркване и да блокира за по-малко от шест минути компютърните терминали на ЦРУ.
В инструкциите имаше предпазна мярка, така че дори и по някаква щастлива случайност Хитнър да беше разбрал, че това не е шифър, той нямаше да може по невнимание да задейства веригата от команди — защото те бяха в обърнат ред.
Той отвори файла, върху който Хитнър бе работил, написа двоичния код наобратно, запази го на друг файл. След това излезе от операционната система „Юникс“ и стартира компютърния език С++. Копирайки поредицата от инструкции, той получи стъпките, от които се нуждаеше, за да създаде вируса в С++.
Карим ал Джамил, като гледаше вируса, трябваше само да натисне един бутон, за да го активира. За части от секундата той щеше да се промъкне в оперативната система — не просто в основните канали, но и в страничните и пресечните. С други думи, щеше да затрудни, а след това да обърка потоците от информация, които влизаха и излизаха от централния сървър на ЦРУ, като по този начин заобиколи изцяло „Сентинел“. Това можеше да бъде направено само от компютър в мрежата вътре в ЦРУ, тъй като „Сентинел“ би обезвредил всяка външна атака, без значение колко умела е тя, още в зародиш.
Първо обаче имаше още един проблем, който изискваше вниманието му. На друг екран той отвори един личен файл, започна да му прикачва поредица от данни, включително шифъра, който използваше, за да създаде вируса.
Като свърши, принтира файла, постави листата в една папка на ЦРУ и я заключи в едно чекмедже. С едно докосване на върха на пръста си изчисти екрана, изкара програмата, която търпеливо очакваше раждането си. С лека въздишка на удовлетворение натисна клавиша.
Вирусът беше активиран.
Деветнайсета глава
Абуд ибн Азиз, сам с вълните и с все по-мрачните си мисли, бе първият, който видя Фади да се появява от дупката, където беше стояла решетката. Бяха минали повече от три часа, откакто той и групата милиционери бяха влезли вътре. Съдейки по изражението на лицето и езика на тялото на лидера си, той разбра веднага, че не са открили Борн. Това беше много лошо за него, защото беше много лошо за Фади. После милиционерите се измъкнаха със залитане, опитвайки се да си поемат дъх.