Стиснала тънката, извита игла за дръжката, тя проби кожата и изтегли найлоновия конец през нея. Много внимателно събра двата края на раната и пристегна по начина, показан й от доктор Павлина. Увери се, че не е притиснала прекалено плътно краищата, понеже това би увеличило риска от инфекции. Когато свърши, върза последния шев и отряза остатъка от найлоновия конец. Най-накрая постави стерилен тампон върху произведението си и го уви с бинт няколко пъти, за да фиксира тампона на място.
Дотогава банката с антибиотиците вече бе изтекла; тя я откачи и включи абоката към банка с хидратиращи и хранителни течности.
След по-малко от час Борн вече спеше нормално. Още час по-късно започна да се съвзема.
Отвори очи. Тя му се усмихна.
— Знаеш ли къде си?
— Ти се върна — прошепна той.
— Обещах ти, нали?
— Фади?
— Не знам. Убих един милиционер, но не видях други хора. Мисля, че всички са се отказали.
Очите му се затвориха за момент.
— Аз си спомних, Сорая. Спомних си.
— Почивай сега, ще говорим по-късно — поклати глава тя.
— Не. — На лицето му бе изписано изражение на мрачна концентрация. — Трябва да говорим. Сега.
Какво ставаше с него? Още със събуждането се чувстваше различно, сякаш умът му бе освободен от някакъв недъг. Сякаш се бе измъкнал от бездънна пропаст, в която е съжителствал с неясни гласове и натрапчиви импулси. Пулсиращата болка си бе отишла, както и повтарящите се фрази. Съвършено ясно помнеше какво му беше казал доктор Съндърланд за това как възникват спомените, как някаква неестествена мозъчна активност, предизвикана от травма или извънредни обстоятелства, би могла да засегне тяхното създаване и възкресяване.
— За пръв път осъзнавам каква глупост съм сторил, помисляйки си изобщо да изведа Чевик от килиите на „Тифон“ — каза той. — Имаше и други странни неща. За момент ослепяваща болка ме парализира, докато Фади бягаше.
— Когато Тим бе застрелян.
— Да. — Той се опита да седне, трепна от болка.
Сорая се приближи към него.
— Недей.
Вече беше невъзможно да го спре.
— Помогни ми да се изправя.
— Джейсън…
— Просто го направи.
Тя го обгърна с ръце и го издърпа нагоре, докато гърбът му опря в стената.
— Тази странни импулси ме вкараха в опасни ситуации — продължи той. — И при всички положения водеха до поведение, което бе в полза на Фади.
— Вероятно е съвпадение — каза тя.
Усмивката му бе почти болезнена.
— Сорая, ако животът ме е научил на нещо, това е, че съвпадението често е признак за заговор.
— Говориш като истински параноик — засмя се меко тя.
— Мога да те уверя, че именно параноята ме е запазила жив. — Борн се размърда. — Ами ако наистина съм попаднал на нещо?
— На какво например? — попита тя, кръстосала ръце пред гърдите си.
— Да започнем от там — че причините за тези съвпадения, както ги наричаш, се коренят в заговор. Както казах, всичките ми действия носеха значителна изгода на Фади.
— Продължавай.
— Тези главоболия, повтарящите се фрази… всичко това започна след прегледа ми при онзи доктор Съндърланд, експерта по паметта, който Мартин ми препоръча.
Сорая се намръщи. Изведнъж установи, че в думите на Борн няма нищо смешно.
— Защо отиде при него?
— Тези откъслечни спомени за първото ми идване в Одеса направо ме побъркваха. Всъщност тогава дори не знаех, че това е Одеса, да не говорим, че съм бил там.
— Но как би могъл един спомен да е част от конспирацията, която описваш?
— Не знам.
— Струва ми се абсурдно. — Сорая осъзна, че се опитва да намери контрааргументи.
Борн махна с ръка.
— Да оставим това настрана. Когато връщах Мартин у дома, той ми каза, че трябва да дойда тук — на всяка цена — и да открия мъж на име Лермонтов. Представи ми го като банкер на „Дуджа“. Аргументите му бяха, че ако се справя с Лермонтов, парите на „Дуджа“ ще секнат.
— Добра логика — кимна Сорая.
— Сигурно би било така, ако Лермонтов съществуваше. Но той не съществува. — Изражението на Борн бе непроницаемо. — Не само това, но Фади знаеше за Лермонтов. Той знаеше, че Лермонтов е измислица!
— Така ли?