— Значи е идеален за тази работа.
Той я избута грубо от пътя си, докато лицето й все още се наливаше с кръв. Обръщайки гръб на цялата сцена, закрачи бързо, без да обръща внимание на нейните възмутени крясъци и на погледите на съседните продавачи.
Тази сутрин на път за пазара го застигна смразяващата новина, че Богдан Илич е бил застрелян, докато водел молдовеца Илиас Вода в клопката, поставена му от терориста Фади. На Евгений бяха платили добре, за да бъде примамката, която да доведе мишената — в този случай Вода — до мястото на срещата. Докато не бе получил обаждане тази сутрин от приятелите си в милицията, Евгений Фьодорович нямаше представа какво иска Фади от Илиас Вода, нито пък че ще се стигне до няколко убийства. Сега Богдан Илич бе мъртъв, заедно с трима от хората на Фади, и което бе най-лошото, един милиционер.
Евгений знаеше, че ако се стигне до арести, той ще е първият в списъка. Той бе последният човек в Одеса, който би могъл да издържи подробно разследване. Начинът му на живот — самият му живот — зависеше от това да е анонимен, да се крие в сенките. Излезеше ли на светло — край с него.
Затова сега бягаше, затова трябваше незабавно да прекъсне връзките с миналото си и да се премести, до възможност извън Украйна. Разбира се, първата му мисъл беше Истанбул. Човекът, който го бе наел за тази благодатна работа, беше в Истанбул. Тъй като Евгений бе единственият измъкнал се жив от това фиаско, може би онзи щеше да му даде работа. Да отиде при някой от сегашните си доставчици на дрога бе изключено. Сега цялата верига бе в опасност. Най-добре да прекрати отношения с тях и да започне наново. В списъка на Евгений Истанбул бе по-гостоприемно място от много други, за които можеше да се сети, особено по-близките.
Той бързаше през тълпите от хора, които бяха започнали да задръстват изходите. Косъмчетата по тила му го подбутваха да ускорява крачка — сякаш вече бе на мушката на неизвестен убиец.
Тъкмо минаваше покрай редица кафези, в които пилетата се щураха, сякаш вече бяха загубили главите си, когато мярна двама милиционери да си пробиват път през минувачите. Нямаше нужда да разпитва защо са там.
Аха да се скрие, когато измежду два кафеза изскочи една жена. Вече на ръба на паниката, Евгений неволно отстъпи назад, пръстите му се свиха около дръжката на пистолета.
— Милицията е тук, устроили са клопка — каза жената.
В нея имаше арабско излъчване, но това би могло да означава всичко. В жилите на половината от познатите му течеше и арабска кръв.
Тя направи настоятелен жест.
— Ела с мен. Мога да те измъкна от тук.
— Разсмиваш ме. Сигурно работиш за ССУ.
Той тръгна да се отдалечава от нея, в обратна посока на двамата милиционери, които бе видял.
— Те те чакат там — поклати глава Сорая.
— Не ти вярвам — продължи той.
Тя тръгна с него, като си пробиваше път през плътния поток от хора, докато успя да го изпревари. Изведнъж се закова на място и му направи знак с глава. Евгений усети как коремът му се свива на топка.
— Казах ти, че е капан, Евгений Фьодорович.
— Откъде знаеш името ми? Откъде знаеш, че милицията ме издирва?
— Моля те. Няма време. — Тя го дръпна за ръкава. — Оттук, бързо! Това е единствената ти надежда да се измъкнеш от тях.
Той кимна. Какво друго му оставаше? Тя го отведе обратно при кафезите с пилета, след това се шмугна между тях. Беше толкова тясно, че се наложи да се придвижват странично. Но пък редиците кафези, които се извисяваха едно ниво над главите им, ги правеха невидими за милиционерите, плъпнали из пазара.
Накрая се озоваха на улицата и пресякоха с бърз ход. Той забеляза, че се насочват към стара, очукана шкода.
— Моля те, седни отзад — каза му тя рязко, като се плъзна зад волана.
Обзет от сляпа паника, Евгений Фьодорович я послуша, качи се на задната седалка и затръшна вратата, а колата потегли. Тогава той осъзна, че някой седи неподвижно до него.
— Илиас Вода! — Гласът му прозвуча слабо.
— Този път яко си загазил. — Борн му взе пистолета и ножа.
— Какво? — Евгений Фьодорович, в шок от това, че е останал невъоръжен, успя дори в това си състояние да види колко пребледнял и измъчен изглежда Вода.
— В този град ти си тотално прецакан, товарищ — обърна се към него Борн.
Дерон често бе казвал, че понякога Тайрон е упорит като куче с кокал. В главата му идваха някакви идеи и той не можеше — или не искаше — да ги забрави, докато проблемът не бъде разрешен. Точно това стана, когато видя двамата души да насичат тялото, след това да изгарят автосервиза. Той проследи неизбежното развитие на нещата като най-заклетия фен на „Мюзик Айдъл“. Пожарната дойде, след това и ченгетата. Но нищо не бе останало вътре в бетонната сграда, освен пепел и въглени. Нещо повече, това бе североизточен Вашингтон, което означаваше, че на никого наистина не му пукаше. До един час полицаите се бяха отказали и с колективен израз на облекчение си бяха плюли на петите и бяха отпрашили към безопасните „бели“ квартали на града.