Но Тайрон знаеше какво бе станало. Не че някой го бе попитал. Не че той би им казал нещо, ако си бяха направили труда да говорят с него. Всъщност той не каза дори на Дерон, който току-що се бе завърнал от Флорида.
В неговия свят отнемаш ножа на противника си, след което го размазваш от бой, задето е проявил неуважение към теб или към сестра ти, или към гаджето ти, без значение. Така че на десет-единайсет години вече си си спечелил известно уважение, което нараства рязко, щом твоят покровител ти шитне евтин пистолет с увита в тиксо дръжка и заличени серийни номера.
Тогава, разбира се, ти трябва да го използваш, тъй като не искаш да бъдеш единственият смотаняк, с когото никой няма да ще да движи, или по-лошо — когото смятат за малоумен. Не е чак толкова трудно всъщност, защото нали вече си натрупал известен опит с компютърни екшън игри, така че знаеш какво е да гръмнеш някого в главата. И наистина, оказа се, че и на практика не е много по-различно. Само дето трябва да бъдеш предпазлив след това, да не би убийството да сложи край на кариерата ти.
И все пак вътре в него имаше нещо, някакво дразнещо чувство, че нещата биха могли да бъдат и по-различни. Това чувство тлееше и у Дерон, разбира се, който бе роден и отрасъл в квартала. Но той имаше нормална майка и баща, който го беше обичал, Тайрон не можеше съвсем да го разбере, камо ли да го изрази, но по някакъв начин подозираше, че тези неща имат значение. Защото Дерон бе отишъл да получи образование в света на белите и всички в квартала — включително Тайрон — веднага го бяха намразили заради смелостта му. Но когато той се върна, му простиха всичко, защото видяха, че не ги е изоставил, както се бяха опасявали. Заради това те го обичаха още повече и се навъртаха наоколо, за да го защитават.
Сега Тайрон, седейки под дървото срещу изгорелите останки от автосервиза, бе изправен едновременно пред рухването на мечтата си да превърне това място в своя база, и пред потискащата мисъл, че в края на краищата тази мечта не е била това, което е искал. Той се взираше в пустата, почерняла стена на овъглената сграда и тя му напомняше донякъде за собствения му живот.
Извади телефона си. Нямаше номера на мис А. Как да се свърже с нея, как да я уведоми, че има… как го беше нарекъл Дерон… да, разузнавателни данни за нея? Той и само той. Само да можеше да се срещне с нея, да повървят пак заедно. Той се застави да повярва, че това е всичко, което иска от нея. Все още не можеше да се изправи пред истината.
Позвъни на 411. Единственият включен в указателя номер на ЦРУ беше на т.нар. Служба за връзки с обществеността. Тайрон знаеше, че това не е сериозно, но въпреки това го набра. Още веднъж животът бе отказал да му даде право на избор.
— Да, моля, какво обичате? — попита делово младежкият глас на бял мъж.
— Опитвам се да намеря един агент, с когото говорих преди два дни — каза Тайрон, изведнъж почувствал смущение от акцента си от гетото.
— Името на агента?
— Сорая Мур.
— Изчакайте един момент, моля.
Тайрон чу някакво прещракване и изведнъж го обзе параноя. Стана от мястото си и тръгна надолу по улицата.
— Сър? Бихте ли ми дали името и телефона си, моля?
Параноята го обхвана с пълна сила. Ускори крачка, сякаш така би могъл да избегне разпита.
— Искам само да поговоря…
— Ако ми дадете името и номера си, ще се постарая агент Мур да получи съобщението ви.
В този момент Тайрон се почувства притиснат от всички страни в един свят, който му бе съвсем непознат.
— Само й кажете, че знам нещо за оня, дето й се беше лепнал.
— Извинете, сър, не ви разбрах — какво точно знаете?
Тайрон усети, че допусна да използват собственото му невежество като оръжие и той бе безсилен срещу това. По дефиниция неговият свят бе скрит от останалия, по-голям свят. Някога той се гордееше с това. Сега изведнъж разбра, че е слабост.
Той повтори казаното и затвори. Отвратен, хвърли телефона в канала, отбелязвайки си наум да накара Ди Джей Танк да му донесе нов апарат. Старият току-що беше станал твърде напечен.