— Кой си ти наистина? — попита Евгений Фьодорович вяло.
— Какво значение има? — каза Борн.
— Предполагам, че няма — Евгений гледаше през прозореца, докато минаваха през града. Всеки път, когато виждаше милиционерска кола или милиционер, мускулите му се стягаха. — Ти дори не си молдовец, нали?
— Аверът ти, Богдан Илич, се опита да ме убие. — Борн, вторачен внимателно в лицето на другия, каза: — Изглеждаш изненадан.
— Днес — отвърна Евгений Фьодорович — нищо не може да ме изненада.
— Кой те нае? — попита Борн остро.
Евгений извърна глава.
— Не очакваш да ти кажа, нали?
— Саудитецът ли беше — Фади?
— Не познавам никакъв Фади.
— Но познаваше Едор Владовйч Лермонтов — измисления наркобарон.
— Всъщност никога не съм ти казвал, че го познавам. — Евгений Фьодорович се огледа. Съдейки по слънцето, явно се бяха насочили на югозапад. — Къде отиваме?
— На гробищата.
Евгени остана равнодушен.
— Значи е време да си кажа молитвите.
— Непременно.
Сорая караше уверено и бързо, но без да превишава разрешената скорост. Последното, от което се нуждаеха, бе да привлекат вниманието на някоя патрулка на пътната милиция. Постепенно оставиха зад гърба си градската част на Одеса и навлязоха сред редици огромни фабрики, складове и разпределителни станции.
След известно време линията на заводите прекъсваше за около три–четири километра. В празнината бе изникнало село, магазините и къщите в него изглеждаха миниатюрни и неуместни на фона на гигантските структури от двете му страни. В края на селото Сорая свърна по странична уличка, край която растяха дървета — някои естествени, други наскоро посадени от хората.
Олександър ги чакаше в предния двор на своя собственик и треньор — приятел на Сорая, — който в момента не се виждаше никъде. Боксерът вдигна глава, когато очуканата шкода сви в уличката. Дачата зад него бе средна по големина, построена в плитка долчинка, защитена околовръст от гъста ограда от ели и кипариси.
Когато Сорая спря, Олександър се изправи и се затича да ги посрещне. Той излая за поздрав, като видя Сорая да се показва от колата.
— Господи, какъв огромен звяр — възкликна тихо Евгений Фьодорович.
Борн му се усмихна.
— Добре дошъл на гробищата. — Той сграбчи украинеца за яката и го измъкна от задната седалка на двора.
Олександър, видял непознато лице, наостри уши, седна и изръмжа ниско и гърлено, оголил зъби.
— Нека ти представя твоя екзекутор. — Борн бутна Евгений към кучето.
Украинецът изглеждаше зашеметен.
— Кучето?
— Олександър наръфа лицето на Фади. И оттогава не е ял.
Евгений Фьодорович потръпна и затвори очи.
— Всичко, което искам, е да се махна оттук.
— Не е ли така с всички ни? — каза Борн и наистина го мислеше. — Просто ми кажи кой те нае.
Евгений Фьодорович избърса запотеното си лице.
— Той ще ме убие, сигурен съм.
Борн протегна ръка към боксера.
— Най-малкото, с него ще имаш по-голям шанс да оцелееш.
В този момент, както го бяха планирали, Сорая даде на Олександър знак с ръка. Изведнъж кучето скочи напред, носейки се директно към Евгений, който нададе висок, почти комичен писък.
В последния момент Борн се протегна и сграбчи животното за каишката. Движението му струваше повече, отколкото бе очаквал, и изпрати вълни от болка от раната отстрани на тялото му. Съумя да не даде външен израз на страданието си. Въпреки това видя очите на Сорая да четат по лицето му, сякаш бе отворена книга.
— Евгений Фьодорович — каза Борн, възстановил равновесието си, — както току-що можахте ясно да видите, Олександър е голям и силен. Ръцете ми се изморяват. Имате пет секунди, преди да го пусна.
Евгений, чийто мозък бе блокирал от ужас, взе решение след три секунди.
— Добре, дръжте това куче далеч от мен.
Борн тръгна към него, влачен от дърпащия се Олександър. Той видя очите на Евгений да се отварят достатъчно широко, така че се видя цялото им бяло.
— Кой ви нае, Евгений Фьодорович?
— Човек на име Несим Хатун. — Украинецът не сваляше поглед от боксера. — Той работи в Истанбул — квартал „Султанахмет“.
— Къде в „Султанахмет“?