Евгений се сви по-далеч от Олександър, на който Борн бе позволил да се вдигне на задните си крака. Така изправен, беше висок колкото украинеца.
— Не знам — проплака Евгений. — Кълна се. Казах ви всичко.
В момента, в който Борн пусна каишката на Олександър, боксерът изхвърча напред като стрела от обтегнат лък. Евгений Фьодорович изпищя. Бе повален на земята, а отпред на панталоните му изби петно.
Секунда по-късно Олександър седеше на гърдите му и го ближеше по лицето.
— Що се отнася до товарните пристанища, вариантите са, общо взето, два — каза доктор Павлина. — Одеса или Иличовск, който се намира на около седем километра югозападно.
— Какво е вашето предположение? — попита Матю Лърнър. Те бяха в нейната кола и пътуваха към северния край на Одеса, където бяха разположени корабостроителниците.
— Одеса, разбира се, е по-близо, но милицията сигурно го наблюдава. Иличовск изглежда привлекателен вариант просто защото е далеч от центъра на преследването. Сигурно ще има по-слабо милиционерско присъствие, ако въобще има някакво. Освен това пристанището е по-голямо и по-натоварено, фериботите отпътуват по-редовно.
— Иличовск тогава.
Тя се престрои, готова да направи завой, така че да могат да се насочат на юг.
— Единственият проблем за тях ще бъдат милиционерските блокади.
Изоставила главния път, Сорая караше по задни улички, дори по алеи, през които шкодата можеше да се промъкне.
— Дори и така — каза Борн — не бих изключил вероятността да попаднем на блокада по пътя за Иличовск.
Оставиха Евгений Фьодорович в предния двор на приятеля на Сорая, охраняван засега от Олександър. След три часа, когато освобождаването му щеше да бъде без значение за тях, приятелят на Сорая щеше да го пусне.
— Как се чувстваш? — Сорая караше по тесни улички със складове, наредени от двете страни. Виждаха портала и плаващите кранове на пристанището в Иличовск, които се извисяваха като вратове на динозаври. По този маршрут беше по-бавно, но и по-сигурно, отколкото по главния път.
— Добре съм — отвърна той, но тя можеше да усети, че лъже. Лицето му все още бе бледо, белязано от болка, дишането му беше накъсано, по-плитко от нормалното.
— Радвам се да го чуя — каза тя със силна ирония. — Тъй като независимо дали ти харесва или не, ние ще стигнем до онази блокада след около три минути.
Той погледна напред. Имаше няколко спрени коли и камиони, които чакаха на опашка, за да минат през пролука между две бронирани милиционерски коли, паркирани перпендикулярно на улицата. Двама милиционери в снаряжение за спецакции разпитваха пътуващите в колите, надничаха в багажниците им и проверяваха товарните отделения на камионите и надничаха под каросериите. Бяха сериозни, работеха бавно, методично, старателно. Беше ясно, че не оставят нищо на случайността.
Сорая поклати глава.
— Не можем да се измъкнем от тук, няма друг път, който да хвана. Водата ни е отдясно, главната магистрала отляво. — Тя погледна в страничното си огледало към колоната от превозни средства, образувала се зад нея. Имаше още една милиционерска кола. — Не мога дори да обърна, без да рискувам да ме спрат.
— Време е за план Б — каза Борн мрачно. — Ти наблюдавай ченгетата зад нас. Аз ще държа под око тези отпред.
Валерий Петровия, който току-що бе пуснал една вода срещу каменната стена на една страда, се връщаше на поста си. Двамата с партньора му бяха изпратени да се уверят, че нито едно превозно средство на опашката пред блокадата няма да се опита да направи обратен завой. Той си мислеше с известно отвращение за тази мизерна задача, тревожеше се, че са му я дали, тъй като бе ядосал сержанта си, защото — което си беше факт — го биеше на зарове и на карти и всеки път му измъкваше по 600 рубли. Освен това беше вярно, че сержантът наистина беше отмъстително копеле. Ето, като се замисли човек какво стори с бедния Михаил Арканович, задето клетият Михаил погрешка му беше изял пирогите — отвратителни между другото, по думите на самия Михаил Арканович, силно вкиснат от цялата история.
Валерий Петрович обмисляше различни начини как да поправи нещата, които се скапваха все повече и повече, когато видя някой да се измъква от една очукана шкода на седем коли от началото на опашката. С разпалено любопитство Валерий Петрович тръгна покрай фасадите на складовете, без да изпуска от очи фигурата. Тъкмо различи, че човекът е мъж, когато онзи се вмъкна в зарината с боклуци уличка между две сгради. Като хвърли поглед напред-назад, Валерий Петрович осъзна, че никой друг не е забелязал мъжа.