За частица от секундата се поколеба дали да не използва радиостанцията си и да уведоми партньора си за подозрителната фигура. Още толкова време му отне, докато осъзнае, че това е билетът му да си възвърне благоразположението на сержанта. Стигнал до този извод, той със сигурност нямаше да пропусне възможността да се изплъзне измежду пръстите му, като позволи на някой друг да залови подозрителния тип, който беше много вероятно да се окаже търсеният беглец. Валерий нямаше намерение да се превърне в следващия Михаил Арканович, така че, извадил пистолет, облизвайки устните си като вълк, който се готви да разкъса неподозиращата плячка, продължи с бърза крачка, изпълнен с нетърпение.
Като се огледа набързо зад линията на складовете, Борн вече бе измислил най-добрия маршрут да заобиколи блокадата. При нормални обстоятелства това не би било проблем. Трудността беше, че сега обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Разбира се, той бе раняван и по-рано на мисии — всъщност много пъти. Но рядко толкова сериозно. След пътуването с колата до дома на дресьора на кучето той почувства, че го втриса. Сега усети студени вълни да минават през тялото му. Челото му бе горещо, устата му — суха. Нуждаеше се не само от почивка, но и от още антибиотици — пълен курс, — за да се възстанови напълно от слабостта, причинена му от раната с нож.
Почивката, разбира се, бе немислима. Набавянето на антибиотици беше проблематично. Ако не се налагаше спешно да се измъкне от Одеса, би могъл да отиде при лекаря на ЦРУ. Но това също бе немислимо за момента.
Сега се намираше в откритото пространство зад складовете. Широк павиран път водеше до редицата товарни докове. Тук-там бяха пръснати хладилни камиони и машини с ремаркета. Те или бяха паркирани край доковете, или изтеглени от далечната страна на пътя, където стояха, очаквайки завръщането на шофьорите си.
Докато се придвижваше към района отляво, успореден на блокадата от другата страна на сградите, той мина покрай два вилкови мотокара, трябваше да заобиколи още няколко, натоварени с големи контейнери, които бяха прехвърляни от един товарен док на друг.
Забеляза преследвача си — милиционер — като отражение в единия от мотокарите. Без да намали крачка, се изкатери с мъка на един от товарните докове, премина между две купчини кашони във вътрешността на един склад. Забеляза, че всички мъже носят табелки на пристанищни служители.
Стигна до съблекалнята. Смяната вече беше започнала и в облицованото с плочки помещение нямаше никого. Борн мина покрай редиците с шкафчета, като дърпаше произволни ключалки. Третото гардеробче му даде това, което търсеше: униформа на служител по поддръжката. Той я облече, през цялото време обливан от парещи вълни от болка, извиращи от раната в тялото му. Претърси униформата щателно, но не откри табелка с име. Знаеше как да реши този проблем. На излизане закачи един мъж, който влизаше в съблекалнята, и смотолеви някакво извинение. Докато бързаше обратно към товарния док, си сложи табелката, с която се беше сдобил на разминаване.
Огледа се, но не откри никаква следа от преследвача си. Тръгна покрай празните стоманени кабини на камионите, разтоварени на бетонните докове, където всяка клетка, варел или контейнер бяха проверявани за митическа декларация или фактура за товара.
— Стой! — се чу глас зад него. — Спри на място! — Той видя милиционера зад волана на един от празните мотокари. Милиционерът запали двигателя и се насочи право към него.
Макар че мотокарът не беше бърз, Борн бе в неизгодно положение. Той беше блокиран в относително тясно пространство, граничещо от едната страна с паркираните камиони, а от другата с ивица бетонни сгради с вид на бункери, където се помещаваха офисите на компаниите, собственици на складовете.
За момента всички наоколо бяха съсредоточени върху ангажиментите си; работата им беше твърде натоварена, за да забележат своенравния мотокар и неговата жертва, но това можеше да се промени всеки момент.
Борн се обърна и хукна. С всяка крачка мотокарът се приближаваше все повече към него не защото се движеше бързо, а защото Борн изпитваше парализираща болка. Той избегна мотокара веднъж, два пъти, върховете на вилките изпуснаха дъжд от искри, когато се остъргаха в една бетонна стена.
Наближаваше края на товарните докове, които бяха най-близко до блокадата. Видя огромен камион с ремарке, паркиран край последната платформа. Единственият шанс на Борн беше да се затича директно към страничната част на кабината и да се шмугне под нея в последния момент. Той би могъл да го стори, но едва ли не в последния момент претоварените мускули на левия му крак поддадоха от болка.