Малцината директори на отдели, които бяха говорили на закуска със Стария, твърдяха, че той намира за успокояващо да наблюдава действията на джербилите, нещо като да гледа риба в аквариум. Сред агентите обаче имаше хипотеза, че директорът перверзно обича да си спомня, че като древногръцкия Сизиф работата на ЦРУ е без почести и без край.
— От друга страна — казваше Стария сега, — самата работа може да побърка човек.
Масата бе спретната с колосана бяла покривка, два комплекта от китайски костен порцелан, кошничка с кроасани и кифлички, две кани, едната със силно, прясно сварено кафе, другата с чай „Ърл Грей“, любимия на Стария.
Карим ал Джамил си сипа черно кафе, отпи. Директорът харесваше чая си с мляко и захар. Нямаше признаци за сервитьор, но метална количка стоеше край масата, а съдържанието й се поддържаше топло за хранещите се.
Като извади документите, Карим ал Джамил каза:
— Да започна ли с доклада сега или да изчакам Лърнър?
— Лърнър няма да се присъедини към нас — каза директорът загадъчно.
— Екипите „Скорпиън“ са на три четвърти от пътя до тяхната дестинация в района Шабуах, Южен Йемен — започна Карим ал Джамил. — Морските пехотинци бяха изпратени от Джибути. — Той хвърли поглед към часовника си. — Преди около двайсет минути те бяха на място в Шабуах, в очакване на заповеди от командирите на нашите екипи „Скорпиън“.
— Отлично. — Директорът си наля втора чаша чай, разбърка вътре сметана и захар. — Докъде стигнахме с локализирането на конкретното место на предаванията?
— Наредих на два отделни екипа от „Тифон“ да направят разбор на различни пакети от данни. В момента сме сигурни, че съоръжението на „Дуджа“ е някъде в радиус до 50 мили.
Директорът гледаше към клетките на тичащите джербили.
— Не можем ли да го засечем по-точно?
— Главният проблем са планините. Те объркват и отразяват сигналите. Но работим върху това.
Стария кимна отсъстващо.
— Сър, ако мога да попитам, за какво мислите?
За момент изглеждаше, че по-възрастният мъж не е чул. После главата на директора се завъртя, проницателните му очи срещнаха тези на Карим ал Джамил.
— Не знам, но чувствам, че пропускам нещо… нещо важно.
Карим ал Джамил продължи да диша равномерно, на лицето му се изписа изражение на внимателна загриженост.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, сър? Може би Лърнър…
— Никога не сме говорили за това, че той зае поста ми в „Тифон“.
— Теб те нямаше. „Тифон“ беше без ръководител.
— И вие поставихте външен човек на свободното място?
Директорът остави чашата си с грубо дрънчене.
— Съмняваш се в преценките ми, а, Мартин?
— Разбира се, че не. — Бъди внимателен, помисли си Карим ал Джамил. — Но беше изключително странно да го видя в моя стол, като се върнах.
Стария се намръщи.
— Да, мога да си представя.
— И сега, в разгара на тази огромна криза, той не може да бъде открит никъде.
— Вземи си за ядене, Мартин — каза директорът. — Аз съм гладен.
Карим ал Джамил отвори количката за храна, извади две чинии с пържени яйца и бекон. Той положи големи усилия, за да не повърне. Така и не можа да свикне със свински продукти или, в този случай, с яйца, пържени в масло. Когато постави една чиния пред директора, той каза:
— Ако има все още известно недоверие след моите изпитания, аз, естествено, разбирам.
— Не е това — каза Стария, отново прекалено остро.
Карим ал Джамил постави собствената си чиния на масата.
— Тогава какво е? Аз бих бил благодарен да разбера. Тези мистериозни случки с Матю Лърнър ме карат да се чувствам, сякаш съм изолиран.
— Виждайки колко много означава това за теб, Мартин, ще ти направя едно предложение.
Стария направи пауза, за да сдъвче една хапка бекон и яйца, преглътна и избърса лъщящите си устни в имитация на джентълменски маниери.
Карим ал Джамил почти почувства съжаление към истинския Мартин, който е трябвало да търпи подобно обидно поведение. И те наричат нас варвари.
— Знам, че имаш много задачи в момента — продължи най-после директорът. — Но ако би могъл да намериш начин да направиш някои дискретни проучвания за мен…