Борн се затича. На няма и стотина метра откри Заим. Амхарът бе на колене, прострелян два пъти в гърдите. Очите му бяха пълни с болка.
— Остави ме — успя да пророни, щом Борн се приближи.
— Свършено е с мен.
— Заим…
— Върви. Намери приятеля си. Върни го у дома.
— Не мога да те оставя.
Заим с усилие наподоби усмивка.
— Ти все още не разбираш. Не съжалявам. С твоя помощ синът ми ще бъде погребан. Това е всичко, което искам.
С дълга, предсмъртна въздишка той падна на една страна и не помръдна повече.
Борн се приближи и коленичейки, затвори очите му. След това продължи към лагера на Фади. Петнайсет минути по-късно, докато се движеше между все по-гъстите ели, го видя: палатки във военен ред, разположени на просторна поляна, която явно е била прочистена специално, съдейки по изровените пънове.
Като приклекна зад ствола на едно дърво, Борн се зае да проучи лагера: девет палатки, три огнища за готвене, тоалетна. Проблемът беше, че не се виждаха хора. Мястото изглеждаше изоставено.
Той се изправи и тръгна по периферията, разузнавайки обстановката. Още щом напусна убежището на надвисналите клони, в снега край него се забиха куршуми. Успя да зърне поне пет-шест мъже.
Борн се втурна да бяга.
— Тук горе! Насам! Бързо!
Вдигна глава и видя Алем да надзърта над издадения ръб на покрита със сняг канара. Борн намери опора и се прехвърли върху скалния перваз. Алем се плъзна назад по скалата до Борн, който лежеше по корем и гледаше как хората на Фади се разпръсват, за да го търсят.
Борн последва Алем и когато двамата се отдалечиха достатъчно, за да се изправят на крака, Алем каза:
— Преместиха приятеля ти. Има пещери под скалната козирка. Там го отведоха.
— Какво правиш тук? — попита Борн, когато тръгнаха да се катерят.
— Къде е баща ми? Защо не е с теб?
— Съжалявам, Алем. Убиха го.
Борн протегна ръка към момчето, но Алем се отдръпна, затворил се в себе си.
— Не се даде лесно, ако това има някакво значение. — Борн приклекна до Алем. — Сега почива в мир. Обещах да погреба брат ти.
— Можеш ли да го направиш?
— Така мисля. Да — кимна Борн.
Тъмните очи на Алем бродеха по лицето на Борн. След това той кимна и мълчаливо продължиха изкачването си. Беше заваляло пак — плътна бяла завеса, която ги изолираше от останалата част на света. Освен това приглушаваше всички звуци, което бе и добре, и лошо за тях — щеше да прикрие звуците от тяхното придвижване, но наред с това те самите трудно биха доловили приближаването на преследвачите си.
Въпреки това Алем го водеше смело и уверено, без да се препъва. Вървяха в улей, който прорязваше диагонално изпъкналата част на козирката. След няма и четвърт час стигнаха билото и се изкатериха по неравната повърхност.
— Има процепи, които стигат до пещерите долу — каза Алем. — Много пъти сме играли на криеница тук с брат ми. Знам по кой процеп можем да стигнем до приятеля ти.
Дори през снега Борн можеше да види, че по козирката има хлътвания, които подсказваха наличие на вертикални процепи.
Като се наведе над един от тях, Борн разчисти натрупания сняг и погледна надолу. Не можа да види до дъното, но пропастта бе поне неколкостотин метра дълбока.
— Враговете ти наблюдаваха Мястото — прекъсна мислите му Алем.
— Баща ти ми го каза.
Алем кимна. Явно не остана изненадан.
— Приятелят ти беше преместен от лагера, за да не можеш да го намериш.
Борн седна, взирайки се в момчето.
— Дори да е така, защо реши да ми го кажеш сега?
— Те убиха баща ми. Сега си мисля, че винаги са възнамерявали да го направят. Какво ги интересуваме ние, какво ги е грижа колко от нас ще бъдат убити или осакатени — важното е да получат каквото искат. Но те ме увериха, че ще бъде в безопасност и защитен, а аз бях достатъчно глупав, за да им повярвам. Така че сега да вървят по дяволите. Ще ти помогна да спасиш приятеля си.
Борн не каза нищо, не помръдна.
— Знам, че трябва да се докажа пред теб, така че ще сляза пръв в процепа. Ако е капан, ако подозренията ти са верни, ако подозират, че се опитваш да проникнеш оттук, ще застрелят мен. А ти ще бъдеш в безопасност.
— Без значение какво си направил, Алем, аз не искам да пострадаш.