Нейният Любовник. Той си имаше име, разбира се. Както и хиляди нежни названия, с които го бе наричала през годините. Но в ума й, в мечтите й той си оставаше нейният Любовник. Запознаха се в Лондон, на парти в посолството — посланикът на някоя си държава празнуваше седемдесет и петия си рожден ден и бе поканил всичките си познати, близки и далечни, около шестстотин човека, сред които и Ан. Тогава тя работеше за директора на МИ-6 — стар и доверен приятел на директора на ЦРУ.
Внезапно се почувства зашеметена и малко уплашена. Зашеметена от близостта с него, уплашена от силното въздействие, който й оказа той. Тогава тя беше на двайсетина години, имаше известен опит с противоположния пол, но той бе само с незрели момчета. А нейният Любовник бе мъж. Сега той й липсваше до болка, която усещаше като възел в гърдите си.
Гърлото й бе пресъхнало. Опря се на вратата и тръгна към кухнята. Прекоси антрето и влезе в библиотеката, от едната страна на която бе коридорът към кухнята. Тя не бе направила повече от три или четири крачки в стаята, когато замръзна на място.
Нищо не беше така, както го беше оставила. Гледката я изтръгна от емоционалната дупка, в която беше попаднала. Без да сваля очи от стаята, отвори ръчната си чанта и извади своята „Берета 84“. Тя бе добър стрелец. Упражняваше се два пъти месечно на стрелбището на ЦРУ. Не че си падаше много по огнестрелни оръжия, но обучението бе задължително за целия персонал.
Така въоръжена, се огледа по-внимателно наоколо. Не приличаше на набег на крадци, които са проникнали в дома й и са го ограбили. Тук бе пипано прецизно и внимателно. Всъщност, ако нямаше толкова силна памет, може би изобщо нямаше да забележи промените — повечето бяха наистина съвсем, съвсем дребни. Книжата по бюрото й не бяха точно толкова спретнато подредени, колкото преди, старомодният хромиран телбод беше малко по-накриво, отколкото го беше оставила, цветните й моливи бяха леко разбъркани, а книгите по лавиците не бяха подравнени със същата педантичност.
Първото, което стори, бе да обиколи всички стаи и помещения, за да се убеди, че е сама. След това провери всички врати и прозорци. Нито един не беше разбит или повреден по някакъв начин. Което означаваше, че някой или е имал ключове, или е преодолял ключалката. Второто изглеждаше много по-вероятно.
След това се върна в библиотеката и бавно и методично проучи всеки предмет. За нея бе важно да придобие представа за човека, проникнал в дома й. Докато се местеше от лавица на лавица, си представяше как той я дебне, ровичка, тършува из най-интимните й тайни.
В известен смисъл, предвид работата й, подобно нещо като че ли бе неизбежно да се случи. Но това, че го осъзнаваше, не смекчи ужаса, който изпита от нахлуването в личния й свят. Разбира се, бе добре защитена. И бе точно толкова изключително предпазлива тук, колкото и в офиса. Който и да е бил, не е намерил нищо ценно, в това тя беше сигурна. Тормозеше я самият факт, че се е случило. Бяха я нападнали. Защо? Кой? Въпроси, на които не можеше да си отговори веднага.
Май ще пропусна водата, рече си. Вместо това си сипа силно малцово уиски и като отпиваше пътьом от него, се качи в спалнята си. Седна на леглото и изрита обувките си. Но адреналинът, който все още бушуваше в тялото й, нямаше да й позволи да се отпусне. Стана, отиде до скрина и остави стъклената чаша. Застанала пред огледалото, разкопча блузата си, метна я настрана. Отиде в дрешника, избута един ред с други блузи, за да стигне до свободната закачалка. Протегна се и се сепна насред движението. Сърцето й заби като механичен чук и тя почувства как й се повдига.
На хромираната пръчка за закачалките се полюшваше миниатюрна примка. Пъхнати в нея, сякаш притегнати през врата, висяха чифт нейни бикини.
— Разпитваха какво знам. Искаха да разберат защо ги преследвам. — Мартин Линдрос седеше в самолета, облегнат назад на седалката, очите му бяха полузатворени. — Сам съм си виновен. Засекли са ме в Замбия. Този, който ме разпитваше, ми каза. Нямах представа.
— Няма смисъл да се самоизмъчваш — успокои го Борн.
— Не си свикнал с полевата работа.
— Нямам извинение — поклати глава Линдрос.
— Мартин — подхвана той внимателно, — какво е станало с гласа ти?
— Сигурно съм крещял с дни — трепна Линдрос. — Не помня. — Опита се да се отърси от спомена. — Така и не разбрах какво е ставало.