Приятелят му все още бе в шок след спасяването му, Борн бе наясно с това. Линдрос на два пъти го попита какво е станало с пилота, Джейми Коуел, сякаш не беше чул Борн първия път или не бе в състояние да асимилира новината. Борн предпочете да не му казва за втория хеликоптер: щеше да има време за това по-късно.
Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че не успяха да си кажат почти нищо. Щом излетяха от Рас Дежен, Дейвис се свърза с летището „Амбули“ в Джибути и поиска помощта на лекар на ЦРУ. Линдрос прекара друсащия полет, проснат на носилка, като ту се събуждаше, ту се унасяше в накъсан сън. Борн никога не го беше виждал толкова слаб, лицето му беше изпито и сиво. Брадата променяше лицето му по странен начин: изглеждаше като някой от похитителите си.
Дейвис, който бе отличен пилот, едва бе успял да вдигне хеликоптера във въздуха, като го прокара през иглено ухо: пролука в бушуващия вятър по периферията на фронта. Той умело се бе впуснал във въздушния процеп покрай планинския силует, устремен към ясното време. Бяха поставили Линдрос да легне, беше пребледнял, с кислородна маска, здраво закрепена на лицето му.
По време на рискования полет Борн се бе опитал да не мисли за опустошеното разядено до неузнаваемост лице на брата на Алем. Де да можеше да погребе сам момчето. Но се бе оказало невъзможно, така че направи каквото можа. Представяйки си каменната пирамида, натрупана от Дейвис, бе изрекъл наум молитва за мъртвия, както бе сторил преди месеци над гроба на Мари.
В Джибути лекарят на ЦРУ бе скочил в хеликоптера в момента, в който докоснаха земята. Беше млад мъж със строго изражение и преждевременно посребрена коса. След обстоен преглед, продължил близо час, двамата с Борн бяха слезли от хеликоптера, за да поговорят.
— Определено е бил сериозно малтретиран — бе мнението на доктора. — Натъртвания, контузии, пукнато ребро. И, разбира се, дехидратация. Добрата новина е, че няма признаци за вътрешен кръвоизлив. Влях му физиологичен разтвор и антибиотични капки, така че през следващия час не може да бъде местен. Измийте се, хапнете нещо, най-добре белтъчна храна.
Той се бе усмихнал на Борн едва забележимо.
— Физически ще се възстанови. Това, което не мога да определя, е какво му е сторено в умствено и емоционално отношение. Официално становище ще мога да дам едва щом се върнем във Вашингтон, но междувременно можете да направите нещо за него. Ангажирайте ума му, доколкото ви е възможно, по време на обратното пътуване. Разбирам, че двамата сте добри приятели. Поговорете си за миналите времена, вижте дали ще можете да придобиете представа за евентуални настъпили промени.
— Кой те разпитваше? — обърна се Борн към Линдрос, докато седяха един до друг в самолета на ЦРУ.
Преди да отговори, приятелят му затвори очи.
— Водачът им, Фади.
— Значи самият Фади е бил на Рас Дежен.
— Да. — Лека тръпка премина през Линдрос като повей на вятър. — Тази пратка бе твърде важна, за да я оставят в ръцете на някой по-нисшестоящ.
— Значи си знаел още преди да те заловят.
— Разбрах, че е уран, да. Разполагах с детектори за радиация. — Погледът на Линдрос се плъзна навън към виещия мрак зад прозореца на самолета. — Първо помислих, че „Дуджа“ иска да се сдобие с УИР устройства. Но всъщност нямаше логика. Така де, защо биха се нуждаели от управляеми искрови разрядници, освен ако… — Тялото му бе разтърсено от поредния слаб спазъм. — Трябва да приемем, че си имат всичко необходимо, Джейсън. Не само разрядниците, ами и цялата технология за обогатяване на уран. Трябва да приемем, че създават ядрена бомба.
— Това бе и моето заключение.
— И тук не става дума за детска играчка, която ще гръмне като фишек. Това е сериозно, достатъчно мощно оръжие, което може да опустоши голям град, да облъчи цяла област. За Бога, говорим за живота на милиони хора!
Линдрос бе прав. В Джибути Борн се бе обадил на Стария, докато лекарят преценяваше състоянието на Линдрос. Осведоми го за положението и най-вече какво бяха открили за заплахата на „Дуджа“ и за вероятността тя да се осъществи. Засега обаче единственото, което можеше да направи, бе да се опита да прецени психическото състояние на приятеля си. — Разкажи ми за пленничеството си.
— Няма какво толкова да ти разказвам, наистина. По-голямата част от времето бях с качулка на главата. Вярваш или не, изпитвах ужас, когато я махаха, защото тогава започваха разпитите на Фади.