След това никой вече не чуваше за тези хора; съдбата им бе източник на безкрайни зловещи слухове в агенцията.
Борн и Линдрос стигнаха до приземието и излязоха в коридора, който миришеше слабо на почистващ препарат и киселина. Те застанаха, гледайки се един друг за момент. Стиснаха си ръцете като гладиатори, на които им предстои да излязат на кървавата арена, и се разделиха.
В стаята зад третата врата вдясно Борн седеше на тапициран с кожа метален стол, завинтен към бетонния под. Дългите флуоресцентни тръби на лампите над главата му, покрити със стоманена решетка, жужаха като конска муха срещу стъкло на прозорец. Имаше тоалетна чиния от неръждаема стомана в един ъгъл, подобно на тези в затвора, и малка мивка. Иначе стаята бе гола, с изключение на огледало на една от стените, през което той можеше да бъде наблюдаван от онези, на които бе възложено да го разпитат.
От два часа той чакаше само в компанията на гневното жужене на лампите. След това внезапно вратата се отвори. Един агент влезе в стаята, седна от другата страна на масата. Той извади малък касетофон и го включи, отвори папка върху масата и разпитът му започна.
— Разкажете ми всички подробности, които си спомняте, за станалото от момента, в който сте пристигнали на северния склон на Рас Дежен, до момента, когато излетяхте с обекта на борда.
Докато Борн говореше, разпитващият не изпускаше нито за миг от поглед лицето му. Той бе мъж на средна възраст, средно висок, с високо извито чело и тънка, оредяваща коса. Имаше вдадена навътре брадичка, но очите му бяха като на лисица. Нито веднъж не погледна Борн директно, но го проучваше с ъгълчетата на очите си, сякаш по този начин можеше да проникне в главата му или поне да го изплаши.
— Какво беше състоянието на обекта, когато го намерихте?
Разпитващият искаше Борн да повтори това, което вече беше казал. Това беше стандартна процедура, начин да се отсеят лъжите от истината. Ако разпитваният лъжеше, историята му щеше да се промени рано или късно.
— Той бе вързан и със запушена уста. Изглеждаше много слаб, сякаш похитителите му бяха давали минимално количество храна.
— Вероятно е имал сериозни трудности да се изкачи обратно до хеликоптера.
— Началото беше най-трудно за него. Мислех, че ще се наложи да го нося. Мускулите му бяха отслабнали, а издръжливостта му бе на практика нулева. Дадох му две протеинови блокчета и това помогна. В рамките на един час вървеше по-стабилно.
— Какво беше първото нещо, което каза? — поинтересува се разпитващият с фалшива благост.
Борн знаеше, че колкото по-случаен изглежда задаваният въпрос, толкова по-важен е той за разпитващия.
— Ще сторя каквото трябва.
Разпитващият поклати глава.
— Имам предвид, когато ви видя за първи път. Когато махнахте превръзката на устата му.
— Попитах го дали е добре.
Разпитващият погледна тавана, сякаш бе отегчен.
— И какво точно каза той?
Борн запази каменното си изражение.
— Кимна. Не каза нищо.
Разпитващият изглеждаше озадачен, сигурен знак, че се опитва да подведе Борн.
— Защо? Близко е до ума след седмица в плен да кажеш все нещо.
— Беше опасно. Колкото по-малко говорехме в момента, толкова по-добре. Той го знаеше.
Разпитващият отново го погледна с крайчеца на очите си.
— Така че първите му думи към вас бяха…
— Казах му, че трябва да се изкачим по процепа в скалата, за да се измъкнем, и той каза: „Ще сторя каквото трябва“.
Разпитващият явно не беше убеден.
— Добре, да оставим това. Според вас какво бе умственото му състояние по това време?
— Изглеждаше наред. Облекчен. Искаше да се махне от там.
— Не е бил дезориентиран, не е показвал признаци, че му се губят моменти? Не е ли казал нещо странно, не на място?
— Не — нито едно от тези неща.
— Изглеждате много уверен в себе си, господин Борн. Вие самият нямате ли проблем с паметта?
Борн знаеше, че се опитват да му поставят капан, и се успокои вътрешно. Това бе последното средство, когато всички други начини да се опровергае една история са се изчерпали.
— Само що се касае до събития от миналото ми. Спомените ми от вчера, от миналата седмица или миналия месец са кристално ясни.
— Дали мозъкът на субекта е бил промит, дали той е преминал към врага? — попита след секундно колебание разпитващият.
— Човекът в отсрещната стая е Мартин Линдрос — такъв, какъвто винаги е бил. По време на обратния полет говорихме за неща, известни само на него и на мен.