— Ще го сторя, сър.
— Разчитам на теб, Мартин — каза директорът. — Ще можеш да ми представиш първия си доклад на вечеря днес. Точно в осем.
— С нетърпение, сър.
Директорът прочисти гърлото си.
— А сега какво предлагаш за Борн?
— Не разбирам, сър.
— Не си играй игрички с мен, Мартин. Този човек е заплаха, и двамата го знаем.
— Той ме върна у дома, сър. Съмнявам се, че някой друг можеше да се справи.
Стария пренебрегна думите на Линдрос.
— Ние сме в разгара на национална криза от безпрецедентен мащаб и сериозност. Последното, от което се нуждаем, е агент, който не подлежи на контрол. Искам да се отървеш от него.
Линдрос се размърда в стола си, взря се през прозореца към сребърните капки на студения дъжд. Той си отбеляза наум да провери дали полетът на Борн няма да има закъснение.
— Ще се нуждая от официално разрешение за това — каза след продължително мълчание.
— О, не, не, нищо подобно. Така или иначе, този човек има девет живота. — Директорът замълча за момент. — Знам, че вие двамата имате някаква връзка, но тя е нездравословна. Повярвай ми, знам го. Припомни си, че погребахме Алекс Конклин преди три години. За всеки е опасно да се приближава твърде близко до него.
— Но, сър…
— Ако това ще помогне, смятай го за последно изпитание за лоялност, Мартин. Твоето оставане в „Тифон“ зависи от това. Не е нужно да ти напомням, че има някой, който ти диша във врата. От този момент трябва да прекъснеш всички връзки с Джейсън Борн. Той няма да получава информация — абсолютно никаква, от твоя кабинет или от друго място в сградата. Ясно ли е?
— Да, сър. — Линдрос прекъсна разговора.
Носейки безжичния телефон, той се изправи и застана до прозореца, опря бузата си в стъклото, усещайки студените струйки. Болките, които все още усещаше чак до мозъка на костите си, заедно с едно главоболие, което бе пропуснал да спомене пред лекарите на ЦРУ и което никога не изчезваше напълно, бяха живо напомняне за това, което се беше случило с него, колко дълго бе неговото пътуване дотук.
Набирайки един номер, той опря слушалката до ухото си.
— Полетът на Борн навреме ли е? — Кимна при отговора. — Добре. Той е на летището във Вашингтон? Видяхте ли го? Отлично, прибирайте се. Точно така. — Той прекъсна връзката. Каквото и да се случваше тук, Борн бе на път за Одеса.
Връщайки се на бюрото, той включи интеркома, каза на секретаря си да свика незабавен телефонен конферентен разговор с всички агенти на „Тифон“ в чужбина. Когато това бе сторено, той включи говорителя в заседателната зала, където беше свикал спешна среща на целия персонал на „Тифон“ във Вашингтон. Там той им разказа подробностите, които знаеше за заплахата, след това изложи плана си. Разделяйки хората си на екипи от по четирима души, разпредели задачите, чието изпълнение, както им каза, трябваше да започне незабавно.
— От този момент всички други мисии са замразени — каза им той. — Да се открие и да се спре „Дуджа“ е нашият пръв и единствен приоритет. Докато това не бъде направено, всички отпуски са отменени. Свиквайте с този режим, момчета. Преминаваме на извънреден денонощен график.
След като се убеди, че заповедите му се изпълняват както иска, излезе и се запъти към апартамента на Сорая, за да поправи това, което Матю Лърнър бе прецакал с нея. В колата той отвори четирибандовия си мобилен телефон, набра номер в Одеса. Когато познатият мъжки глас отговори, той каза:
— Готово. Борн ще пристигне утре следобед в 16,40 ч. местно време от Мюнхен. — Той премина на червено, след което зави надясно. Жилищната сграда на Сорая бе на три пресечки оттам. — Ще го следиш отблизо, както говорихме… Не, искам просто да се уверя, че не си решил да направиш някакви промени в плана междувременно. Добре тогава. Той ще стигне до павилиона, защото смята, че там е щабът на Лермонтов. Преди да успее да открие истината, ти ще го убиеш.
Втора част
Дванайсета глава
В Одеса има павилион, един от многото на плажа на брега на Черно море. Той е очукан, сив като водата, която се блъска в брега. Борн разбива ключалката на страничната врата на павилиона и се вмъква вътре. Къде е човекът, когото носи? Той не си спомня, но забелязва, че ръцете му са изцапани с кръв. Край него витае усещането за насилствена смърт. Какво се е случило, недоумява той. Няма време, няма време! Някъде тиктака часовник. Трябва да продължи.