Той взе протезата.
— Да. Джейсън ми показа веднъж нещо такова. Целта му е да промени външния вид.
Сорая кимна.
— Има достатъчно доказателства да заключим, че Джейкъб Силвър всъщност е бил Фади, че „брат“ му е бил друг терорист, че те са предизвикали пожара.
— Не откриха ли тяло в апартамента? Не беше ли на един от братята Силвър?
— И да, и не. Най-вероятно е тялото да е на един пакистански сервитьор. Там никога не е имало „братя Силвър“.
— Хитро — Линдрос се замисли, докато въртеше протезата между пръстите си. — Но засега няма особена полза за нас.
— Напротив. Сорая я взе обратно. — Ще видя какво мога да намеря за това кой я е произвел.
Линдрос бе потънал в мислите си.
— Борн ми се обади преди по-малко от час — продължи Сорая.
— Така ли?
— Искаше да изровя каквото мога за наркобарон на име Едор Владович Лермонтов.
Линдрос подпря лактите си на бюрото, събирайки пръстите си. Това бе ситуация, която можеше бързо да излезе от контрол, ако той го допуснеше. С неутрален глас той каза:
— И какво откри?
— Все още нищо. Исках първо да ти покажа протезата.
— Добре си направила.
— Благодаря, шефе. — Тя се изправи. — Сега ми предстоят часове усилено ровене.
— Забрави проучването. Аз не успях да намеря нищо за този кучи син. Който и да е той, е сигурно защитен. Точно типът, който „Дуджа“ би използвала за финансиране. — Линдрос вече се беше обърнал към екрана на компютъра си. — Искам да хванеш следващия самолет за Одеса. Искам да помогнеш на Борн.
Сорая явно се изненада.
— На него няма да му хареса.
— От него не се и иска да му хареса — каза Линдрос кратко.
Когато Сорая протегна ръка да вземе протезата, Линдрос я грабна от бюрото.
— Аз ще се погрижа за това.
— Сър, ако позволите да отбележа, вие си имате достатъчно работа в момента.
Линдрос се вгледа внимателно в лицето й.
— Сорая, искам аз да ти кажа това. Имахме къртица в „Тифон“.
Той забеляза как тя затаи дъх. Отвори едно чекмедже и извади тънко досие, което бе подготвил.
Сорая го взе и отгърна корицата. Зачете и усети как горещи сълзи опариха очите й. Беше Том Хитнър. Борн беше прав в края на краищата. Хитнър бе работил за „Дуджа“
Тя погледна към Линдрос.
— Защо?
Той сви рамене.
— За пари. Всичко е вътре. Електронната следа, която води до сметка на Кайманите. Хитнър бе роден в голяма бедност, нали? Баща му дълго време е бил в лечебно заведение, което застраховката му не можеше да покрие. Всеки си има слабости, Сорая. Дори и най-добрият ти приятел.
Той си прибра досието.
— Забрави за Хитнър, той е минало. Имаш много работа. Искам те в Одеса възможно най-скоро.
Когато вратата се затвори, Линдрос продължи да гледа след нея, сякаш я виждаше как се отдалечава. Да, наистина — помисли си той. — В Одеса ще бъдеш убита, преди да откриеш кой е направил тази протеза.
Тринайсета глава
Борн се регистрира в хотел „Самара“ — гигантска, по-скоро тромава сграда край пристанището срещу пътническия терминал, откъдето фериботи идваха и отпътуваха по график. Лъскавият хотел бе издигнат на масивния пристан след последното му идване тук. Изглеждаше му не на място, като костюм „Долче и Габана“ върху бездомник.
Обръснат, изкъпан и облечен, той се спусна в огромното безлюдно фоайе, натруфено като старомодна празнична шапка от деветнайсети век. Всъщност всичко в хотела напомняше за началото на деветнайсети век — от масивните протрити кадифени мебели до тапетите с флорални мотиви по стените.
Той закуси сред червендалести бизнесмени в слънчевата трапезария, която гледаше към пристанището. Миришеше на прегорено олио и бира. Когато сервитьорът му донесе сметката, той каза:
— По това време на годината къде може да отиде човек, за да си прекара добре?
Борн говореше на руски. Макар това да беше Украйна, руският бе официалният език в Одеса.
— „Ибиса“ е затворена — каза сервитьорът, — както и всички клубове в Аркадия. — Аркадия бе кварталът с плажовете, които през лятото бяха пълни с младежи, богати рускини и туристи, тръгнали на лов. — Зависи. Какво предпочитате — момче или момиче?
— Нито едното, нито другото — каза Борн. Той докосна с върха на пръста си носа, поемайки шумно въздух.
— А, този бизнес работи целогодишно — каза сервитьорът. Той беше слаб мъж, прегърбен, преждевременно остарял. — Колко ви трябва?