Очите му отново се присвиха. Миришеше така, както миришат бебетата, на пресечено мляко и захар. Имаше дебели вежди под ореол от кафява коса, която се къдреше навсякъде като използвана тел за почистване на съдове.
— Значи искаш кафяви яйца.
— Голямо количество — каза Борн. — И постоянна доставка.
— Така ли? — Евгений приседна на варовиковия пиедестал на статуята на Ленин и извади черна турска цигара. Запали с бавен, почти религиозен ритуал, вдишвайки дълбоко дима в дробовете си. След това я хвана като хипи, което се наслаждава на цигара със силна мексиканска марихуана. — Откъде да знам, че не си от Интерпол? — каза той, изпускайки въздух с меко свистене. — Или си агент под прикритие на ССУ?
Той имаше предвид Службата за сигурност на Украйна.
— Защото ти казвам, че не съм.
Евгений се засмя.
— Знаеш ли какво е ироничното в този град? Той е на брега на Черно море, но винаги е страдал от недостиг на питейна вода. Това всъщност не би било особено интересно, освен заради факта, че по този начин Одеса е получила името си. В императорския двор на Екатерина се говорело на френски и някакъв шегобиец предложил тя да нарече града Одеса, защото звучи като assez d’eau, произнесено наобратно. Достатъчно вода, нали? Такава шибана шега си направиха французите с нас.
— Ако сме свършили с урока по история — каза Борн, — бих искал да се срещна с Лермонтов.
Евгений погледна към него през острия дим.
— С кого?
— С Едор Владович Лермонтов. Той държи търговията тук.
Евгений се изправи, очите му гледаха някъде покрай Борн. Той го поведе покрай паметника.
Без да обръща глава, Борн видя с периферното си зрение мъж, който разхождаше голям доберман. Дългата тясна глава на кучето се въртеше, жълтите му очи се взираха в Евгений, сякаш можеше да усети страха му.
Когато стигнаха до другата страна на статуята на Ленин, Евгений каза:
— Сега докъде бяхме стигнали?
— Лермонтов — каза Борн. — Шефът ти.
— Твърдиш, че той е шефът ми?
— Ако работиш за някой друг, кажи ми сега — каза Борн кратко. — Аз искам да правя бизнес с Лермонтов.
Той усети как другият мъж се промъква зад него, но не помръдна, не даде никакъв признак пред Евгений Фьодорович, докато студеното дуло на пистолет не опря в главата му зад дясното ухо.
— Запознай се с Богдан Илич.
Евгений Фьодорович пристъпи напред и разкопча палтото на Борн.
— Сега ще разберем истината — товарищ.
С минимално усилие пръстите му измъкнаха портфейла и паспорта от вътрешния джоб. Той отстъпи назад и отвори първо паспорта.
— Молдовец, така ли? Илиас Вода. — Той се взря в снимката. — Да, добре, това си ти. — Бързо отгърна една страница. — Идваш право от Букурещ.
— Хората, които представлявам, са румънци — каза Борн.
Борн гледаше как Евгений Фьодорович рови с лапата си из портфейла, преглеждайки трите различни вида документи, включително шофьорската книжка и разрешителното за внос-износ. Това, последното, бе отлично хрумване, помисли си Борн. Трябваше да благодари на Дерон, когато се върне.
Най-накрая Евгений му върна портфейла и паспорта. Без да изпуска Борн от поглед, той извади сателитен телефон и набра местен номер.
— Нов бизнес — каза той лаконично. — Илиас Вода, твърди, че представлява румънски интереси. — Той за момент отдалечи телефона от ухото си, за да попита Борн: — Колко?
— Лермонтов ли е?
— Колко? — попита Евгений мрачно.
— Сто килограма сега.
Евгений се взря в него с възторг.
— Два пъти повече идния месец, ако всичко върви добре.
Евгений се отдалечи малко, обърна се с гръб към Борн, докато говореше по телефона. След малко се върна. Телефонът вече бе прибран в джоба му.
Друго движение на главата му накара Богдан Илич да махне пистолета от главата на Борн, да го прибере под дългото палто, което се увиваше около глезените му. Той бе дебеловрат мъж с много тъмна коса, която бе намазана с брилянтин от дясно на ляво на скалпа му по начин, който смътно напомняше любимата прическа на Хитлер. Очите му бяха като ахати, проблясващи мрачно на дъното на кладенец.
— Утре вечер.
Борн се вгледа в него. Той искаше да се заеме незабавно със задачата, времето бе от жизнена важност. Всеки ден, всеки час приближаваха Фади и хората му все по-близко до момента, когато щяха да активират ядреното оръжие. Но видя върху лицето на Евгений студеното изражение на опитен професионалист. Не беше разумно да се опитва да се срещне с Лермонтов по-скоро. Бяха го подложили на тест и Борн знаеше, че Лермонтов иска време, за да го наблюдава, преди да се види с него. Да протестира би било повече от дръзко. Това щеше да бъде възприето като слабост.