Директорът отхвърли думите на министъра с махване на ръката.
— Можем ли да се върнем към належащия въпрос, г-н президент? „Дуджа“.
— Министър Холидей е прав — настоя Лавал. — Ние сме във война с „Дуджа“. Не можем да си позволим да изпуснем някой от техните хора. Тъй като случаят е точно такъв, любезно ви молим да ни кажете какви стъпки ще предприеме вашата агенция срещу Джейсън Борн.
— Позицията на г-н Лавал е обоснована — каза министър Холидей с най-добрата си тексаска имитация на Линдън Джонсън. — Този публичен провал на „Арлингтън Мемориъл Бридж“ е удар срещу всички нас и морален подтик за врага ни, когато най-малко можем да си го позволим. Като се има предвид и смъртта на един от вашите… — той събра пръстите си, — как му беше името?
— Тимъти Хитнър — уведоми го директорът.
— Точно така, Хитнър — продължи министърът, сякаш потвърждаваше отговора на директора. — При цялото ми уважение, г-н директор, на ваше място бих бил много по-загрижен за вътрешната сигурност.
Това бе моментът, който директорът очакваше. Той отвори по-тънкото от двете досиета, които Мартин Линдрос му предаде в тунела.
— Всъщност ние тъкмо приключихме вътрешното разследване по въпросите, които вие току-що повдигнахте, г-н министър. Това е нашето неоспоримо заключение.
Той побутна най-горния лист по повърхността на масата, а Холидей предпазливо го пое.
— Докато министърът на отбраната чете, аз ще обобщя заключенията за останалите. — Директорът сплете пръсти, наведе се напред като преподавател, който се обръща към своите студенти. — Разкрихме, че сме имали къртица в ЦРУ. Името му? Тимъти Хитнър. На него се обадила Сорая Мур, за да го информира, че затворникът е изведен от килията си. А той се е обадил на съучастниците на задържания, за да стане възможно бягството му. За негово нещастие един изстрел, предназначен за г-ца Мур, е улучил него.
Директорът местеше погледа си от лице на лице във Военната зала.
— Както казах, нашата вътрешна сигурност е под контрол. Сега можем да съсредоточим цялото си внимание към това, което е необходимо: да бъде спряна „Дуджа“, а членовете й да бъдат изправени пред съда.
Погледът му се спря върху министъра на отбраната и се задържа по-дълго. Той стоеше зад атаката, директорът бе сигурен. Беше предупреден, че Холидей и Лавал искат да навлязат в една сфера, традиционно контролирана от ЦРУ, и затова бе съчинил слуховете за самия себе си през последните шест месеца при срещи на Капитолия, по време на обеди и вечери както с колеги, така и с врагове, той положи големи усилия, за да имитира пристъпи на колебание, депресия, моментна дезориентация. Целта му бе да създаде впечатление, че напредналата му възраст си казва думата, че вече не е същият човек. Че той най-накрая е уязвим за политическа атака.
В отговор, както той се бе надявал, заговорниците най-после бяха излезли на светло. Притесняваше го обаче защо президентът не се намеси, за да прекрати атаката срещу него? Дали не се преструваше твърде добре? Дали заговорниците бяха убедили президента, че той не е достатъчно компетентен, за да остане на директорския пост?
Телефонът иззвъня 12 минути след полунощ. Борн вдигна слушалката, чу мъжки глас, който му каза да отиде на ъгъла на три пресечки от хотела. Имаше достатъчно време, за да се подготви. Той грабна палтото си и излезе навън.
Нощта беше мека, със слаб бриз. Малки облачета се носеха пред луната, която бе в третата си четвъртина. Луната беше много красива: много бяла, много ясна, сякаш гледана през телескоп.
Той застана на ъгъла с отпуснати ръце. След срещата си с Евгений той посвети цялото си време да разглежда забележителностите. Обикаляше с часове, което му даде възможност да разбере кой го следи, колко са, колко често се сменят. Запомни лицата им, можеше да ги разпознае в тълпа от сто или хиляда души, ако беше необходимо. Имаше и предостатъчно време, за да наблюдава методологията им, както и навиците им. Можеше да имитира всеки от тях, ако беше нужно. С променено лице можеше да се превърне в един от тях. Но това щеше да отнеме време, а времето бе ограничено. Притесняваше го само, че в някои моменти, когато беше сигурен, че преследвачите му не са наоколо — или се сменяха, или за развлечение, за да минава времето, той им се изплъзваше, — изострените му животински инстинкти му подсказваха, че е наблюдаван от някой друг. Някой от охранителите на Лермонтов? Той не знаеше, тъй като никога не беше успял да го зърне.