Тези мисли предизвикаха лека усмивка върху пълните му устни, докато следваше подскачащите милиционерски светлини.
— Тези катакомби са дълги две хиляди километра — каза лейтенант Кове, опитвайки се да бъде полезен. — Мрежата се простира от тук чак до село Нерубайское, на половин час път с кола.
— Вероятно не всички тунели са проходими. — Фади се бе спуснал между напуканите и изгнили дървени греди, стени, които бяха деформирани притеснително на места, разклонения, блокирани от паднали останки.
— Не — каза лейтенант Кове. — Те стигат до музея в Нерубайское, но сред тези, които са се осмелили да се спуснат тук на свой риск, процентът на мъртвите и изчезналите е изключително висок.
Фади почувства нарастващия страх на тримата милиционери. Лейтенант Кове ги бе избрал да ги придружават. Фади осъзна, че Кове продължава да говори, за да заглуши собствената си нервност.
Всеки друг би се заразил от тревогата на околните, но Фади не бе способен да изпитва страх. Той подхождаше към новите и рисковани ситуации със стоманената самоувереност на алпинист. Възможността за провал никога не му идваше наум. И то не защото не ценеше живота си. Не и защото не се страхуваше от смъртта. За да се чувства жив, му бе необходимо да предизвиква себе си до краен предел.
— След като казвате, че този човек е ранен, значи не може да стигне далеч — каза лейтенант Кове. Не беше съвсем ясно дали думите му са предназначени за Фади или за нервните милиционери. — Имам известен опит на това място. Толкова близо до водата катакомбите са особено податливи на срутвания и пропадания. Трябва да се оглеждаме за влага. На места водата се просмуква толкова силно, че подкопава пода. Там е особено опасно, защото се получава нещо като плаващи пясъци. Човек може да бъде завлечен надолу за по-малко от минута.
Лейтенантът внезапно млъкна. Всички членове на групата бяха притаили дъх. Мъжът, който вървеше начело, стоеше полуобърнат към тях. Той им направи знак, че е чул нещо отпред. Те чакаха, обливайки се в пот.
След малко се чу същият мек стържещ звук — като простъргване на кожа върху камък. Дали бе от ток на ботуш?
Изражението на лейтенанта се беше променило. Сега приличаше на ловно куче, надушило плячката си. Той кимна и те мълчаливо продължиха напред.
Ан караше колата на детектив Овъртън през все по-бедни квартали, пресичайки кръстовища с изгорели светофари и мръсни, надраскани улични знаци. Сега беше тъмно, бледият зимен здрач падаше върху пътя, върху равните редици от къщи, празни улици, музеи и паметници. Това бе друг град на друга планета, но тук всичко бе до болка познато на Карим ал Джамил — тук той се чувстваше комфортно.
Движеха се по Осма улица до момента, когато Карим посочи голяма бетонна сграда, на която все още стоеше избеляла табела: Автосервиз „Ем енд Ен Бодиуърк“. По указание на Карим Ан сви към напукана циментова площадка и спря пред металните врати.
Той излезе от колата. Докато вървяха по площадката, Джамил се оглеждаше внимателно. Изпочупените улични лампи хвърляха дълбоки сенки. Само фаровете на автомобилите, които летяха от „Ел Стрийт“ на север към „Вирджиния Авеню“ на юг осветяваха на пресекулки пейзажа.
Имаше само две-три коли, паркирани на пресечката, никоя от тях не беше близо до мястото, където стояха те. Тротоарите бяха празни, прозорците на къщите — тъмни и пусти.
Джамил се пресегна към една пукнатина в асфалта и извади ключ, с който отключи огромния кофар. После избута вратата и направи знак на Ан.
Тя запали двигателя. Когато се изравни с него, свали прозореца.
— Последна възможност — каза той. — Ако искаш, можеш да си тръгнеш.
Ан не каза нищо, не помръдна.
Той потърси очите й на пресекливата светлина на минаващите коли. След това й махна да дойде в изоставения сервиз.
— Действай тогава. Да се хващаме за работа.
— Чувам ги — прошепна Сорая. — Но все още не мога да видя фенерите им. Това е добър знак.
— Фади знае, че съм ранен — каза Борн. — Той знае, че не мога да ги изпреваря.
— Но за мен не знае.
— Какво точно смяташ да правиш?
Тя погали кафявата козина на Олександър и той подуши коляното й. Бяха стигнали до разклонение, където проходимият тунел се разделяше на две. Без колебание тя ги поведе в лявото разклонение.
— Как ме намери?
— Така както бих проследила всяка мишена.
Значи явно бе усещал именно присъствието на Сорая.