— Освен това — продължи тя аз познавам този град отвън и отвътре.
— Тоест?
— Когато ти пристигна, аз бях резидент тук.
— Когато пристигнах…?
Внезапно в ума му се настани късче спомен.
… Мари идва към него на място с големи акации и калдъръмени улици. Във въздуха се носи остър солен аромат като от бурно море. Влажен бриз повдига косата от ушите й и я развява зад нея като знаме.
Той й говори:
— Можеш да ми намериш това, което искам. Вярвам в теб.
В очите й има страх, но и смелост, и решителност.
— Ще се върна скоро — казва тя. — Няма да те изоставя…
Борн залитна от удара на спомена. Акациите, калдъръмената улица: това бе входът към станцията на лифта. Лицето, гласът… не с Мари говореше той. Това беше…
— Сорая!
Тя го сграбчи, страхувайки се, че е загубил толкова много кръв, че не може да продължи.
— Ти си била! Когато бях в Одеса преди години… бях с теб!
— Аз бях резидентът. Ти не искаше да имаш нищо общо с мен, но в края на краищата нямаше избор. Този, който ни даваше сведенията, от когото се нуждаеше, за да стигнеш до мишената си, бе мой информатор.
— Спомням си, че говорих с теб под акациевите дървета на Френския булевард. Защо съм бил тук? Какво, по дяволите, стана? Това ме побърква.
— Аз ще запълня празнините.
Той се препъна. Със силна ръка тя го издърпа нагоре.
— Защо не ми каза, че сме работили заедно, когато за първи път влязох в оперативния център на „Тифон“?
— Исках да…
— Това изражение на лицето ти…
— Почти стигнахме.
— Къде?
— До мястото, където ти и аз се криехме преди.
Бяха изминали около хиляда метра по лявото разклонение. Обстановката изглеждаше доста зле. Пропукани греди, просмукала се в дълбочина вода. Самият тунел сякаш издаваше ужасен стенещ звук, сякаш някакви сили заплашваха да го разкъсат.
Борн видя, че тя го води към дупка в лявата стена. Не беше точно изход, а нещо като ниша, изровена от постоянно просмукващата се вода. Почти веднага попаднаха на срутени отломки, които запълваха пространството почти догоре.
Той гледаше как Сорая се катери по купчината и се промушва с пълзене в тясната пролука, останала между отломките и тавана. Борн я последва; всяка стъпка, всяко посягане напред му причиняваше нова пронизваща болка отстрани. Докато успее да се прехвърли от другата страна на купчината, цялото му тяло започна да пулсира с ритъма на сърцето му.
Сорая продължи напред, докато стигнаха в нещо като помещение. Вътре имаше скована дървена платформа вместо легло, отгоре бе метнато тънко одеяло. На отсрещната стена бе скована допотопна етажерка с три рафта, на които се виждаха няколко бутилки с вода и консерви.
— От последния път са — обясни Сорая, докато му помагаше да се настани на нара.
— Не мога да остана тук — запротестира Борн.
— Разбира се, че можеш. Нямаме антибиотици, а ти се нуждаеш от пълен курс на лечение — колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще отида да взема каквото е нужно от лекарката на ЦРУ. Познавам я и й имам доверие.
— Не очаквай от мен просто да си лежа тук.
— Олександър ще остане с теб. — Тя погали боксера по лъскавата муцуна. — Той ще те пази с цената на собствения си живот, нали, миличък?
Кучето явно разбра, дойде и седна край Борн, тънкият розов край на езика му се показваше между предните му зъби.
— Това е лудост. — Борн прехвърли крака си отстрани на импровизираното легло. — Ще отидем заедно.
Сорая го погледна за момент.
— Добре. Да вървим.
Той се оттласна от дъските, изправи се на крака. Или поне се опита, коленете му се подгънаха още щом се пусна от нара. Сорая го хвана и го сложи обратно на леглото.
— Да оставим тази идея, а? — Тя погали разсеяно Олександър между триъгълните уши. — Ще се върна при разклонението. Трябва да хвана десния тунел, за да стигна до докторката. Но ще вдигна достатъчно шум, за да ме последват, като ги заблудя да мислят, че сме двамата. Така ще ги отклоня от теб.
— Твърде опасно е.
Тя изчака за момент.
— Някакви други идеи?
Той поклати глава.
— Добре. Няма да се бавя много, обещавам. Няма да те изоставя.
— Сорая?
Тя се изправи срещу него в профил, готова да върви.
— Защо не ми каза?
Тя се поколеба за част от секундата.