Фон Шюслер щеше да си спечели уважение! Не, още по-добре, щеше да получи признание. Признание в замяна. Признание за това, което беше. Представяше си Рицарския кръст, закачен върху красивата му тъмносиня куртка. Но онова, което Лудвиг фон Шюслер беше постигнал с мускули и сила, с открита смелост, неговият потомък щеше да получи с хитрост и лукавство — качества на ума, които изглеждат по-лесни, но не и по-малко достойни за уважение.
Сърцето му биеше тежко, докато вървеше по коридора към кабинета на посланика Фон Шуленбург. Кимайки любезно на някои от колегите си, хвърляйки им доволни погледи, без да обръща глава, той си припомни снизходителните забележки, които чуваше от другите във външното министерство много преди да го изпратят в Москва. Сега щяха да го гледат с други очи. Войните се печелеха с информация! Беше правило — представата за себе си, представата за врага и колкото повече бяха подробностите, толкова по-ценна представата. Очите му се плъзнаха по най-горната страница на купчината документи със съвестно изписани цифри. В главното командване нямаше повече да се чудят и да гадаят за бойния капацитет на Съветите. Сега щяха да го узнаят.
— Страхувам се, че Фон Шуленбург е зает — каза дебеловратата фрау, която служеше като личен цербер на посланика. Вернер винаги се държеше сърдечно с него, макар и с известна доза покровителственост… Докато някои от хората около него се отнасяха почти безцеремонно, дори неучтиво, но това не беше повод да се оплаче от тях. Човек не можеше да се оплаче от тона на нечий глас или от непочтителен поглед, изражение на ненавист, в противен случай щеше да изглежда като глупак.
И все пак Фон Шюслер забелязваше подобни жестове. Той забелязваше много неща. Именно неговата способност да наблюдава и да вади заключения доведоха до тази — тази! — най-ценна разузнавателна информация, която някога райхът беше получавал.
— О, наистина ли? — каза Фон Шюслер с доволен и самоуверен глас.
Зает. Тя винаги отговаряше така. Не означаваше нищо. Дали имаше среща? Или се наслаждаваше на чашка шнапс? С какво конкретно беше зает? Тя някак бе склонна да се отнася с Фон Шюслер грубо. Но това скоро щеше да се промени.
Дебеловратата фрау Цербер пусна бърза усмивка.
— Зает е, съжалявам, господине. Ще му предам, че сте идвали.
— Зает, незает, ще иска да ме види — настоя Фон Шюслер, после сам почука на вратата на посланическия кабинет, преди да завърти лъскавата месингова топка и да си позволи да нахълта.
Кабинетът на посланика беше просторен и внушителен, облицован в дърво, с фини ориенталски килими на пода. Много скоро Фон Шюслер щеше да обзаведе и своя кабинет по същия начин. Досега звучеше самонадеяно, но след днешния ден съответното изискано обзавеждане щеше да изглежда наложително.
Граф Вернер фон Шуленбург беше до бюрото си, наведен над папка с обичайни бюрократични документи и изглеждаше отегчен. Чаша бренди стоеше в ъгъла на бюрото му. Погледна към Фон Шюслер.
— Руди — каза той с неприкрито неудоволствие. Какво правиш тук?
— Имам нещо за вас — отвърна Фон Шюслер с усмивка на лицето. — Нещо, което ще ви заинтригува. Нещо, което ще заинтригува самия фюрер.
ТРЕТА ЧАСТ
Москва, август 1991 година
Посланик Стивън Меткалф се приближи до командира на командосите от групата „Алфа“ на КГБ, който беше наредил да спрат лимузината му. Улицата тънеше в мрак, не се мяркаше жива душа. Старите постройки в древната част на града се издигаха над тях застрашително.
— Вие ли сте главният? — попита той.
Командирът на командосите отговори на руски с изблик на официалност. Меткалф също мина на руски. Дори половин век по-късно той не беше забравил правило номер едно на Алфред Коркоран: Когато си заплашен от властите, се позови на по-висшестояща власт.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — викна той. — Би трябвало да имате номера на автомобила ни, да знаете имената ни. Дявол да ви вземе, вика ни лично пред седателят на КГБ Владимир Крючков! Всички по пътя би трябвало да са предупредени.
Меткалф продължи:
— И защо, по дяволите, не дойде моторизираният ескорт?
— Никой нищо не ми е казвал за моторизирания ескорт — оправда се командосът.
Меткалф знаеше, че заради кризата повечето от комуникациите не функционираха. Нямаше начин тази група на КГБ да провери думите му. А и избликът на възмущение от Меткалф беше прекалено остър, за да не прозвучи достоверно.