— Не е вярно — разплака се Лана. — Това е лъжа. Никога не съм заговорничела срещу своето правителство.
— Отстъпете един от друг! Този път и двамата ще си излезете от „Лубянка“ само в дървени ковчези — каза мъжът от НКВД.
— Тя е моя — обади се друг глас. Меткалф се обърна и видя червенокосия човек от ГРУ.
— Кундров — викна Лана. Тя изглеждаше облекчена, че вижда надзирателя си от ГРУ. — Ти ме следваш навсякъде, познаваш ме. Това чудовище ми отправи ужасни обвинения.
— Да — отвърна спокойно Кудров, обръщайки се към агента на НКВД. — Познавам тази жена. Прикрепен съм към нея. Знаете процедурите, Иванов. Този арст е в компетенциите на ГРУ като оперативна служба.
Русолявият от НКВД отново насочи пистолета си към Меткалф, а леденото изражение върху жестоката му физиономия не беше мръднало.
— Ти арестуваш тази жена — отговори той. — Аз ще се заема с американския шпионин.
Кундров също беше извадил пистолет и го държеше срещу Лана и Меткалф.
— По-добре да ги отведеш и двамата — каза той студено. — Докато се установи коя от двете служби ще се заеме с разследването.
— Съгласен съм — отговори Иванов, мъжът от НКВД. — Ще са нужни ресурсите на двете служби, за да се разследва заговорът. Американският шпионин е в прерогативите на НКВД, но изтичането на важни военни тайни е от компетенцията на военното разузнаване.
— Почакай — промърмори Кундров. — Този американец е голям хитрец, твърде умел лъжец. Законовите процедури ще са само загуба на време.
Другият руснак погледна Кундров и разбираща усмивка се появи на лицето му.
— Загуба на време, да.
— Нашите правила определят какви процедури да се следват, когато арестуваният се опита да избяга.
— Не! — извика Лана, осъзнавайки какво има предвид Кундров.
— Да — усмихна се отново агентът на НКВД. — Американецът успя да се измъкне от ареста.
Изражението на Кундров излъчваше пълна решимост, докато спускаше ударника на своя „Токарев“, изражение на човек, който би направил каквото трябва, без да му мигне окото. Петолъчката на бакелитовата дръжка светеше на лунната светлина.
— Да свършваме с тоя нарушител — каза той и натисна спусъка.
Лана изписка, а Меткалф наклони тялото си на една страна, хвърли се към нея и двамата паднаха върху металната повърхност на моста извън линията за стрелба на човека от ГРУ.
Два гърмежа се чуха от оръжието на Кундров, два бързи изстрела, но пропуснаха! Легнал над Лана, прикривайки я с тялото си, Меткалф наблюдаваше, без да разбира, как агентът от НКВД се смъкна върху ниския парапет на моста и как безжизненото му тяло се катурна през него. После се чу плясък от падането на тялото във водата. Кундров застреля своя колега от НКВД! И двата изстрела се забиха в гърдите на другия руснак. Как беше възможно?
Меткалф се вторачи в Кундров и веднага разбра от погледа му, че не беше случайно! Той не ги застреля нарочно. Той се целеше в Иванов.
— Нямах избор — каза Кундров, прибирайки пистолета си в кобура. — Той щеше да замеси и твоето име в доклада си, Светлана. Теб и баща ти.
Писъците на Лана затихнаха до приглушено хълцане, докато тя също гледаше вторачено своя надзирател.
— Не разбирам — прошепна тя.
— Едно убийство може да бъде акт на симпатия — отговори той. — А сега тръгвай! Веднага изчезвай от тук, Светлана Михайловна, преди да са пристигнали останалите и положението да излезе изпод контрол. Бързо. Изстрелите ще доведат другите. Прибирай се вкъщи.
В гласа на мъжа от ГРУ имаше нежност и едновременно твърдост.
Меткалф се изправи бавно, Лана направи същото.
— Но, Стива, моят Стива… Какво ще правите с него?
— Трябва да напусне Русия — отговори Кундров — Мнозина го преследват и вече не може да се върне. Слушайте сега. Изчезвайте. Бягайте! Не бива да оставате повече тук.
Лана погледна Меткалф объркана.
— Да — потвърди той. — Трябва веднага да тръгваш, душа моя. Моля те. — Той я прегърна, притисна я, целуна я нежно по устните. После се отдръпна. — Пак ще се видим. Но не в Москва. Сега бягай, скъпа, бягай.
Все още шашнат, Меткалф седна на седалката до шофьора в седана М-1 на човека от ГРУ. С жестоките си уста и як нос Кундров беше олицетворение на арогантност, докато караше по улиците на града. Но тонът в гласа му говореше, че у него има някаква цивилизованост, дори човечност.
— Дано никой да не е видял тялото на Иванов в река Москва — каза той, — но се съмнявам. Остава ни само да се надяваме, че който и да е наблюдавал, ще си държи езика зад зъбите. Страхът от властите и от непредвидими последици обикновено кара хората да гледат само собствената си работа.