— За мен нищо, благодаря.
Нолън си наля скоч.
— Ходил си там и преди, нали?
— В Русия ли? — Меткалф сви рамене. — Няколко пъти.
— Това е добре, сега се сещам. Ти говориш руски, нали?
— Малко.
— Харесва ли ти?
— Дали ми харесва, кое? Русия?
— Социалистическата утопия. Какво беше казал онзи тип: „Бях в бъдещето, всичко е наред.“
— Ако това е бъдещето — прекъсна го Меткалф, — чака ни беда.
Нолън се изхили, явно успокоен.
— Това, че го казваш, е добре. Но начинът, по който Корки говори за руснаците, понякога ме кара да си мисля, че е малко мекушав към тях.
— Едва ли. Мисля, че в момента той просто се страхува повече от нацистите.
— Да бе, този предполагаем страх напоследък направи доста американци червени.
— Никой, който е виждал Русия на Сталин отблизо, имам предвид на живо, който е виждал какво прави тази система с човешките същества, не би станал комунист.
— Браво — каза Нолън, сочейки с чашата си към Меткалф. — Кажи го на твоите приятелчета от социалния регистър.
— Кои например?
— Момчетата на Корки. Срещал съм неколцина от тях. Всичките се кахърят единствено за Хитлер и за нацистите, фашизма… А въобще не са си помислили какво би станало, ако чичо Джо загуби, а Кремъл победи. Тогава със сигурност няма да има социален регистър, повярвай ми. Тия дендита ще садят репички в Новосибирск.
Той остави чашата.
— Добре, трябва да стигнеш до Берлин, разбрах, а легендата ти от Париж прецака ли се?
— Предполагам. При всички случаи нямам намерение да проверявам.
— Берлин, а? Сега играеш с големите батковци.
— Какво те кара да говориш така?
— Мислиш си, че с НКВД е трудно. Почакай да разбереш как стоят нещата с Гестапо. Те въобще не си поплюват.
— Аз се оправях с тях в Париж.
— Париж е детска градина, Джеймс. Париж е нищо. В Берлин всичко е в ръцете на Гестапо. Позволи ми да те предупредя, че там трябва да си опичаш акъла и да си пазиш задника. Там няма да има ходене насам-натам и цуни-гуни с жени.
Меткалф сви рамене.
— Задачата ми е съвсем конкретна.
— Кое?
— Задачата ми.
— Не мога да ти помогна, ако не ми съобщиш някакви подробности.
— Нали не си забравил свещения принцип на Корки.
— Херметизацията само може да помогне да те убият, Джеймс. Виж колко много от момчетата на Корки гушнаха букета миналия месец само защото ги държеше изолирани, без свръзка. Аз често пътувам до Берлин, мога да ти бъда от полза там.
— Благодаря за предложението, но единствено ми трябват документи за самоличност.
— В твой стил. — Нолън отключи метална каса и измъкна от нея кожена папка. — Винаги съм казвал, че човек най-добре може да се скрие на открито. Добре, ти си американски банкер в Базел. Уилям Куилиган.
Той подаде на Меткалф американски паспорт с меки корици. Меткалф го разгърна и видя своята снимка в него, както и няколко страници с печати и марки, показващи чести презокеански пътувания между Ню Йорк и Швейцария.
— Ти си от „Банк ъф Интернешънъл Сетълмънтс“, нещо като международен консорциум, който прави бизнес с германците. „Райхсбанк“ е най-големият клиент на твоята банка. Вие вършите доста банкови услуги на Германия — превозване на златни кюлчета и прочие.
— Казваш, че банката пере пари за нацистка Германия.
Нолън погледна строго Меткалф.
— Всички операции са законни, извършвани по законите за неутралитет на Швейцария. Ей, президентът на банката е от Харвард като теб.
— Аз съм от Йейл всъщност.
— Йейл, Харвард, каква е разликата. Важното е, че типът пътува за Берлин много често, среща се с президента на „Райхсбанк“ Валтер Функ, но този път е възпрепятстван и ти ще изиграеш ролята на куриер. Ще предадеш на ръка някакви финансови инструменти, които трябва да подпишат, а ти да ги отнесеш обратно.
— Важното е да стигна до Берлин.
— Да, ами само мога да те посъветвам да не се мотаеш много-много. Няма да можеш да се правиш на Ерол Флинт повече.
Час и половина по-късно Меткалф пътуваше във влака от Берн към Базел на път за нацистка Германия.
33
Улиците на Берлин се огласяха от маршировката на войниците, подкованите им с налчета ботуши кънтяха силно; навсякъде се забелязваха също офицери от СС в черни униформи, кавалеристи в кафяви дрехи, членове на младежката организация на Хитлер изпъстряха тук-там на групички улиците в тъмносините си униформи и високи ботуши. Когато Меткалф мина за последен път през Берлин преди десетина години, в града цареше оживление, чуваше се смях. Сега берлинчани изглеждаха безжизнени и унили, добре облечени в своите широки палта, но някак безцветни. Жените, някога толкова красиви, се бяха превърнали в повлекани с памучните си чорапи, ниски обувки и без грим, който нацистите не препоръчваха.