Като цяло градът изглеждаше мрачен. И това не се дължеше на нормалното за тоя сезон мрачно време, нито на краткия ден в този период от зимата. Не, настроението беше мрачно и се съчетаваше с честото спиране на тока. Пристигна на тъмната жп гара преди около два часа и взе старо раздрънкано такси, карано от още по-стар шофьор, до хотел „Адлон“ на „Унтер ден Линден“. Уличните лампи не работеха, единственото осветление идваше от насрещния уличен трафик там, където се пресичаха „Унтер ден Линден“ и „Вилхелмщрасе“, както и от джобните фенерчета на случайни минувачи, които ги насочваха надолу, пускаха ги и ги загасяха като светулки. Трамваите и автобусите бяха осветени в призрачносиньо, а пътниците им приличаха на видения. Малкото леки коли, които минаваха, имаха капаци на фаровете си. Дори „Адлон“, който светеше ярко и примамливо, имаше тъмни завеси на входните си врати, които прикриваха силно осветеното фоайе.
Градът беше преживял промени след идването на нацистите на власт, които обаче трудно можеха да се определят като подобрения. Сградата на Министерството на ВВС на Херман Гьоринг на „Вилхелмщрасе“, Министерството на пропагандата на Йозеф Гьобелс — нацистката архитектура беше мрачна, внушителна и вдъхваща страх. Из града бяха издигнати огромни бетонни флактурмен или кули на немската противовъздушна артилерия. Берлин беше град под обсада, във война с останалия свят, а гражданите му като че ли не споделяха войнствения ентусиазъм на своите лидери.
Меткалф се изненада, когато регистраторът на хотела му подаде кочан с купони за храна, осигуряващи му такъв голям грамаж масло, хляб и месо. Той му обясни, че човек не може да се храни на ресторант без такива купони, без значение дали някой друг го е поканил на обяд или вечеря. В Берлин човек не можеше да се нахрани без купоните.
Меткалф си уреди чрез хотела билети за специалното балетно представление на Болшой театър вечерта в „Щаатсопер“ малко по-надолу на „Унтер ден Линден“. Докато си разопаковаше багажа в хотелската стая, телефонът звънна. Беше служител от „Райхсбанк“, който се свързваше с него точно както Чип Нолън го предупреди.
Срещнаха се във фоайето. Беше охранен мъж на средна възраст, с оскубани вежди и голо теме, което лъщеше. Казваше се Ернст Герлах. Носеше елегантно скроен сив костюм, на ревера му имаше голямо бяло копче с червена свастика. Беше чиновник от среден ранг в „Райхсбанк“, но се държеше с известна арогантност, с която сякаш искаше да подскаже, че смята Меткалф — Уилям Куилиган — за лакей, когото му бяха натресли да посрещне и да забавлява.
— Идвали ли сте друг път в Берлин, г-н Куилиган? — попита Герлах, след като двамата се настаниха в препълнения бар.
Меткалф помисли няколко секунди.
— Не, за първи път съм тук.
— Е, не е най-подходящото време за посещение. В момента, сигурно сте забелязали, германският народ преживява големи трудности. Но под ръководството на нашия фюрер и с помощта на финансови институции като вашата банка ще се справим. Ще пийнем ли?
— Само чаша кафе.
— Не ви го препоръчвам, г-н Куилиган. В наши дни кафе то е ерзац. Според рекламата националсоциалистическото кафеено зърно е здравословно, дава енергия, има добър вкус и не се различава по нищо от истинското. Но в рекламата е пропуснато най-важното — че не става за пиене. Какво ще кажете за чашка хубаво германско бренди?
— С удоволствие — Меткалф хлъзна през масата към банкера голям запечатан хартиен плик. Той искаше да приключи бързо с бизнеса, за да се отправи час по-скоро към „Щаатсопер“. Имаше далеч по-важни неща за вършене, отколкото да слуша тоя дебел, среден нацистки чиновник. — Всички финансови инструменти са вътре — каза Меткалф — заедно с подробните инструкции. Трябва да ги попълните и да ми ги върнете при първа възможност.
Герлах изглеждаше донякъде леко изненадан от припряността на Меткалф. Бизнесът обикновено се правеше, след като приключеха светските прояви. Да се премине така направо към сделките беше някак грубо. Но германецът бързо се окопити. Той се впусна в цветиста и донякъде наставническа проповед за трудностите пред бизнеса в тия военни времена.
— Само вашата банка и Швейцарската национална банка останаха непоколебими приятели на Германия — каза той. — И аз ви уверявам, че ние няма да забравим това, когато войната свърши.
Меткалф знаеше какво иска да каже Герлах. Всеки път, когато нацистите нахлуеха в някоя страна — от Полша и Чехословакия до Норвегия, Дания и Бенелюкс, — ограбваха хазната и нейните златни резерви. Единствените чужди банки, които сътрудничеха в тази огромна кражба, бяха „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ и Швейцарската народна банка. В замяна нацистите държаха хиляди тонове крадено злато като депозит в Берн и Базел. „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“ (БИС) дори плащаше на Германия дивиденти за заграбеното злато и продаваше златни кюлчета срещу чужда валута, за да финансира нацистката военна машина. БИС беше толкова ценна за нацистите, че те никога нямаше да закрият базираната в Базел институция. Плячката на нацистите беше на сигурно място в Швейцария. Там не можеха да я конфискуват.