Беше истинско безчинство и Меткалф слушаше с растящо изумление, докато наглият и надут германец говореше за разсрочване на плащанията по лихвите при по-изгодни за „Райхсбанк“ условия, за кредитни писма, депозитарни разписки и белязано злато в Лондон, прехвърляно в Базел, за транзакции в швейцарски златни марки. Но Меткалф си играеше ролята, слушаше смирено, записваше си инструкциите на хер Герлах, обещавайки да ги предаде на когото трябва в Базел веднага сред прибирането си.
— Позволете ми да ви поканя на вечеря — каза Герлах, — но трябва да ви предупредя, че днес е айнтопфтаг — ден на едно ястие. За съжаление това означава, че във всички ресторанти, дори в „Хорхор“, най-добрия в Берлин, ще сервират само отвратителна яхния. Но ако сте готов да преглътнете подобна кулинарна обида…
— Звучи чудесно — каза Меткалф, но за съжаление имам планове за вечерта. Ще ходя на балет.
— А, Болшой. Да, разбира се. Руснаците ни изпратиха красивите си момичета да ни потанцуват с надеждата да ни спечелят. — Той се изкикоти. — Нека руснаците да подскачат за нас. И тяхното време ще дойде. В такъв случай ще отложим за друг път. Ако сте свободен за обяд или вечеря утре, ще ви заведа до „Хорхор“ или „Саварин“ да похапнем рак или други деликатеси без купони, хм?
— Чудесно — отвърна Меткалф. — Мога да почакам.
Трийсет минути по-късно, след като се отърва най-после от досадния нацистки банкер, Меткалф влезе в „Щаатсопер“. Един от най-големите оперни театри в света, тя бе построена през осемнайсети век при Фридрих Велики в класически прусашки стил, макар че е била замислена да прилича на коринтски храм. Тя беше една от поредицата архитектурни забележителности заедно с чудеса като „Пергамонмузеум“, „Дорлтесмузеум“ и „Щаатсбиблиотек“ и накрая Бранденбургската врата.
Интериорът беше късно рококо, с бляскаво фоайе, облицовано в черен и бял мрамор. Публиката не отстъпваше по блясък на театъра и се различаваше доста от обикновените берлинчани на улицата. Макар че официалната пропаганда отричаше вечерното облекло, любителите на опера бяха облечени официално — мъжете в костюми или униформи, жените в бални рокли, копринени чорапи, с грим по лицата и бляскави бижута. Носеше се ухание на френски парфюми — „Жьо Рьовиен“ и „Лер дю Тан“. Всичко френско, което не достигаше в Париж, тук беше в изобилие: плячката на войната.
Меткалф трябваше да се свърже с Лана по някакъв начин тази вечер. Не знаеше нищо за мерките за сигурност, до каква степен охраняваха трупата на Болшой. Кундров, нейният надзирател, вероятно беше тук. Той дори можеше да послужи като най-добър посредник. Кундров сигурно щеше да е сред публиката. Трябваше да огледа и да го потърси, освен ако Кундров не го откриеше пръв.
— Хер Куилиган — надменен глас, който позна веднага. Обърна се и видя Ернст Герлах, служителя на „Райхсбанк“. Меткалф веднага се досети. Герлах вероятно бе натоварен да държи под око Уилям Куилиган. Нацистите се отнасяха към чужденците толкова подозрително, колкото руснаците. След като Куилиган отказа поканата за вечеря, Герлах явно бе решил — или му бяха наредили — да отиде на представлението в „Щаатсопер“, за да го наблюдава. Правеше го, без да се крие, като при всяко държавно полицейско наблюдение.
Герлах беше дошъл толкова близо, че Меткалф долови в дъха му миризмата на сапун, на билковите таблетки за храносмилане „Ундерберг“.
— Я, хер Герлах, вие не споменахте, че имате билети за балета!
Надменността се изпари, когато Герлах се помъчи да измисли достоверно обяснение.
— Е, все пак удоволствието да наблюдаваш Болшой, страхувам се, е незначително утешение в сравнение с удоволствието от вашата компания — каза Герлах, а изражението му показваше, че изпитва неудобство.
— Много сте любезен и все пак нямах представа…
— Даниел! Даниел Ейхен! — женски глас.
Меткалф сякаш го удари електрически ток. Даниел Ейхен — псевдонимът му от Париж! О, Боже, едва ли бе учудващо, като се имаше предвид напливът на нацисти между Берлин и Париж, че някой, който го познаваше като плей-боя от Аржентина в Париж, можеше да се окаже тук.