Меткалф не се обърна, макар че гласът беше висок и ясен, за да бъде пренебрегнат. А и беше отправен пряко към него.
— Както казва нашият фюрер, дори най-прецизните планове понякога трябва да се адаптират към конкретните реалности — измънка Герлах, замазвайки нещата и опитвайки се да си върне достойнството.
Сега Меткалф трябваше да се отърве от банкера възможно най-бързо. Жената, която го познаваше като Даниел Ейхен, приближаваше, промъквайки се през навалицата с удивителна скорост, и вече бе само на няколко крачки от него. Вече нямаше как да се прави на разсеян, тази жена не можеше да се пренебрегне. Видя я с периферното си зрение и веднага я позна. Леко повяхналата красавица, облечена в хермелин, балдъзата на нацистки служител. Сети се и за името й: Ева Хауптман. Жена, с която се бе сближил и която вкара в леглото си, докато тя бе на гости при сестра си в Париж. Зетят беше отзован в Берлин и бе отвел със себе си цялата котерия, включително Ева Хауптман. Меткалф се бе надявал да не я вижда никога повече.
О, Боже! Силно напарфюмираната жена протегна обсипаната си с бижута ръка и го потупа по рамото. Нямаше как да я пренебрегне. Обърна се и я погледна безизразно. Тя беше със своя приятелка германка, която бе водила и в Париж. Приятелката се усмихваше свенливо, а очите й святкаха лакомо и Меткалф си даде сметка, че Ева Хауптман беше подшушнала на приятелката си всичко за аржентинския бизнесмен, с когото се бе сприятелила в Париж.
Меткалф погледна озадачено и се обърна към Герлах.
— Е, приятно ми е, че се срещнахме отново — каза той. — Трябва да заемем местата си.
— Даниел Ейхен! — сгълча го облечената в хермелин жена, блокирайки възможността да се измъкне. — Как смееш.
Герлах се ококори объркано, но в погледа му проблясваше също шеговитост.
— Тази жена говори на вас, хер… Куилиган.
Той не можеше да пренебрегне жената, тя беше прекалено настойчива и упорита. Той я погледна, присви очи, придаде си безизразен вид.
— Съжалявам, но, изглежда, ме бъркате с някого.
— Какво? — изкрещя жената. — Бъркам те с някого? Вероятно съм те помислила за джентълмен. Хер Ейхен, никой не се отнася с Ева Хауптман като с обикновена курва.
— Мадам — заяви Меткалф твърдо, — вие грешите. А сега ще ме извините ли?
Той поклати глава и изви очите си към банкера, който го гледаше объркан.
— Мисля, че е заради стандартното ми лице — каза той. — Често ми се случва. А сега, ако ме извините, ще посетя тоалетната. Първото действие е много дълго.
Меткалф се обърна и се шмугна в тълпата, все едно бързаше към мъжката тоалетна.
Откъм гърба му още долитаха виковете на възмутената жена.
— И ти наричаш себе си мъж.
Всъщност той беше забелязал изход към улицата. Трябваше да се измъкне от тук час по-скоро. Герлах не повярва на възраженията на Меткалф, а по всичко личеше, че и Ева Хауптман. Проблемът, разбира се, беше Герлах. Той щеше да докладва за подозренията си, че Уилям Куилиган не е този, за когото се представя. Само с една случайна среща Меткалф си прецака прикритието.
Трябваше да се маха бързо. Късно вечерта, след като представлението минеше, щеше да се върне и да потърси Кундров. Вратата се отваряше навън, страничен вход към театъра, който вероятно заключваха отвън. Той бутна вратата, излезе в студения нощен въздух и почувства прилив на облекчение.
Дочу шума част от секундата по-рано, преди да почувства хладното и твърдо желязо, притиснато към слепоочието му.
— Стой!
Руски. Той чу и усети зареждането на пистолета.
— Не мърдай — продължи руснакът. — Гледай право пред себе си.
— Какво става? — попита Меткалф.
— Не говори, Меткалф — изшътка руснакът. — Или Ейхен. Или както там се казваш, шпионе. Точно пред теб има кола. Ще слезеш бавно по стълбите точно до колата. Разбра ли?
Меткалф не отговори. Гледаше право пред себе си. Руснакът знаеше името му. Явно беше от НКВД. Меткалф беше убеден в това.
— Отговори! — викна руснакът. — Не кимай.
— Да, разбрах.
— Добре. Движи се бавно. Ще държа пистолета до главата ти. Едно рязко движение и мозъкът ти ще се разпръсне по тротоара. Разбра ли?
— Да — отговори Меткалф.
Тялото му се изпълни с адреналин. Гледаше пред себе си към черния седан, паркиран до бордюра на около осем метра по-надолу. Опитваше се да прецени възможностите си. Май нямаше изход. Руснакът не отправяше голи заплахи. И най-малкото движение върху спусъка щеше да задейства пистолета.
— Ръцете отпред! Върху корема! Хвани ги! Сега!