— Ален — процеди през зъби Меткалф. — Какви ги вършиш, по дяволите?
— Съветвам те да не правиш резки движения — каза Дюкроа. — В противен случай няма да се поколебаем да те убием. Тези господа искат само да си поговорят с теб и аз те съветвам да проявиш отзивчивост. Виж, пистолетът е насочен точно срещу гръбначния ти стълб. Мръднеш ли, стрелям и воала, ето виж. Прекарваш остатъка от живота си в инвалидна количка като мен. Ако оцелееш, разбира се. Нищо под кръста надолу не функционира. Но се отразява великолепно на ума. Няма да има повече тичане след жените. Да не говорим за мазолите, които излизат по дланите. Но не се безпокой… Какво казваше онзи английски поет? „Хората винаги ще са любезни към теб…“ Ще се молиш да умреш, повярвай ми.
— Отлична работа — се чу глас иззад Меткалф.
— Стремежът ми е да се харесвам — каза Дюкроа, свивайки рамене, като същевременно стискаше здраво оръжието, сякаш не бе минало много време от дните му на фронта.
Меткалф мислеше трескаво, адреналинът му се покачи.
Беше в капан.
Стоеше неподвижно, но погледна през рамото си. Двамата цивилни агенти на Гестапо бяха насочили оръжията си срещу него. Бяха на около три метра и пристъпваха по-близо. Три пистолета бяха насочени срещу него. Превъзхождаха го. И най-малкото рязко движение щеше да му коства живота за секунди. Нямаше никакво съмнение.
Как и защо се случи това, не разбираше. Беше такава бъркотия. Не беше за вярване. Какъв натиск бяха упражнили над Дюкроа? Какви заплахи? Какъв подкуп му бяха предложили?
А да не би Дюкроа да е бил в комбина с нацистите от самото начало?
Докато Меткалф се опитваше да разбере логиката на всичко това, другата част от мозъка му изчисляваше какъв е рискът, ако се хвърли срещу Дюкроа… Нямаше смисъл. Той беше в ръцете им.
Но защо? Какво знаеха за него? Дали са разбрали за прикритието му? Или просто Дюкроа го бе издал заради опита му да се сдобие с фалшиви документи. Това обаче не поставяше ли Дюкроа в опасност?
— Майн Херен — каза Меткалф с почуда в гласа. — Не смятате ли, че прекалявате?
— Ръцете до тялото — изкомандва единият агент.
Меткалф бавно свали ръцете си и ги прибра към тялото си. Поклати бавно глава с изражение на недоумение и съжаление.
— Може ли най-после някой да ми обясни какво означава всичко това?
— Хер Ейхен, ще поговорим по-късно. Приготвили сме за целта стаята за разпити. За момента ще дойдете с нас и няма да правите никакви излишни движения, тъй като имаме заповед да стреляме.
Заповед. Тези двамата значи действаха по нечия заповед от горе, от по-висши офицери. Те бяха роботи, улични агенти от нисък ранг, а това бе добре, сметна Меткалф. Не действаха по своя инициатива, а по заповед от горе.
Меткалф се усмихна и хвърли поглед към Дюкроа. Очите на французина обаче бяха ледени, ръцете му все още бяха в позиция за стрелба. Не предизвика у него никакво съчувствие, никакво признание за старото им приятелство. Той изглеждаше напълно чужд човек — безмилостен, непоколебим.
— Господа — каза Меткалф, — не трябва ли поне да ме уведомите защо ме отвеждате?
Той чу звънтенето на камбанките на входната врата.
— Обърнете се, ако обичате — каза единият германец. — Тръгнете към вратата. С прибрани ръце.
— Не, през задния изход, моля — намеси се Дюкроа. — Никой не бива да го вижда да излиза през магазина ми.
Той посочи с пистолета си дъното на работилницата, където Меткалф бе забелязал, че има врата. Тя вероятно водеше към алеята.
— Има ли нещо общо с документите? Документите, които използвам, за да доставям на Герхард Маунтнер коняк, цигари, хайвер? Или на фрау Маунтнер копринени чорапи и парфюми? Господа, наистина, това не може да е сериозно.
Замесвайки името на човека номер две в щаба на Гестапо в Париж, негов клиент, Меткалф изстреля най-тежките си патрони. Тези улични агенти, покорни до мозъка на костите си, едва ли щяха да направят нещо против желанията на толкова високопоставен началник като Маунтнер.
— Напълно сериозни сме — отвърна кротко вторият германец с нотка на огромно удоволствие в гласа. — Върху заповедта за арест стои подписът именно на Герхард Маунтнер. Изпълняваме личната заповед на групенфюрер Маунтнер. Тръгвайте, моля.
Блъфът му не успя! Хитростта му бе разобличена. Сега не оставаше нищо друго, освен да тръгне с агентите. Отново погледна Дюкроа, който все още не бе променил позата за стрелба, макар че по челото му бяха избили капки пот. На устните на фалшификатора се четеше тънка усмивка. Любителят на поезия оценяваше иронията, възхищаваше се на представлението, в което разказвачът се оплита в мрежата на собствените си измислици.