— Само когато го изисква работата.
— И кога е това?
— През цялото време, приятел. През цялото време.
10
Испанският дипломат беше бесен.
Хосе Феликс Антонио Мария ди Лигори-и-Ортис, министър на външните работи на военната хунта на испанския генералисимус Франсиско Франко, пристигна от Париж за поредица от тайни срещи с адмирал Жан Франсоа Дарлан, командващ въоръжените сили на режима във Виши. Частният му самолет по график трябваше да излети от летище „Орли“ след четвърт час, а лимузината му все още бе блокирана на южната магистрала по средата между Порт д’Орлеан и „Орли“.
При това колата направи засечка не другаде, а в тунел! Лъскавата черна лимузина „Ситроен“ Траксион Аван 11N просто спря, двигателят й угасна и сега шофьорът се бе навел под вдигнатия капак, опитвайки се да запали мотора.
Погледна часовника си и нервно докосна екстравагантните си мустаци.
— Мадре де Диос! — възкликна министърът. — Карай! Какво, по дяволите, става?
— Моите извинения, ваше превъзходителство! — викна шофьорът. — Изглежда, е предавката. Правя каквото мога.
— Самолетът ми излита след петнайсет минути! — припомни му испанецът. — Побързай!
— Да, господине, разбира се — каза шофьорът. След което промърмори на себе си на френски. — Проклетият самолет няма да тръгне без него.
В испанската делегация имаше още трима членове, а те чакаха в другата кола зад тях. Така че всички щяха да закъснеят. Много важно!
Шофьорът, който се казваше Анри Корбие, напсува надутия испански фашист със смешни мустачки. Откакто преди два дни пристигна в Париж, Ортис раздаваше заповеди наляво и надясно. Той наистина бе непоносим.
Днес шофьорът трябваше да виси осем часа в студа пред някаква шибана правителствена сграда, докато Ортис разговаряше с неколцина задници от правителството във Виши и с пасмина нацистки генерали. Испанецът не му разреши да отиде до кафенето. Не, трябвало да седи в студа и да чака. А при оскъдния бензин не можеше да си позволи да остави двигателя включен.
Така че, когато един от неговите приятели, който споделяше ненавистта му към швабите заради разрухата, която причиниха на Париж, помоли Анри за дребна услуга, той не само се съгласи, ами го направи с охота. Не искам нищо незаконно, увери го приятелят му. Само ще забавиш лимузината на път към летището. Нека шибаният испански фашист да закъснее. Така нашите хора на „Орли“ ще имат време да направят каквото е необходимо с фашисткия самолет „Юнкерс-52“. Не ти трябва да знаеш какво означава това. Незнанието е най-добрата защита. Никой няма да може да докаже, че двигателят на автомобила е бил в изправност.
Анри беше готов да направи това без пари, но когато му обещаха вкусна и тлъста коледна шунка, ако изпълни патриотичния си дълг, сърцето му се разтуптя. Да получиш една от най-ценните стоки — шунка, която въобще не се намираше, за нещо, което така или иначе си навит да направиш, какъв късмет.
— Защо се бавиш толкова — кресна министърът.
Анри бърникаше в двигателя, правейки се, че наглася един от цилиндрите.
— Скоро ще е готово. Мисля, че напипах повредата. — А наум добави: — Мръсна курва.
Старото рено спря до караулката, която блокираше достъпа до шосето към летище „Орли“. Двама германци полицаи веднага изскочиха отвътре.
Меткалф, облечен в откраднатата гестаповска униформа, свали стъклото.
— Хайл Хитлер! — викна той и показа значката на Гестапо с властно изражение.
Военните полицаи го поздравиха, отговаряйки „Хайл Хитлер!“ и махнаха на колата да продължи.
Стана така, както Меткалф очакваше. Въобще не провериха значката, не зададоха нито един въпрос. Никой полицай не би рискувал службата си или главата си да създава затруднения на офицер от Гестапо, който явно бе тръгнал по работа.
— Добре се справи — каза другият пътник в колата, който бе и нейният собственик.
Роджър „Скуп“ Мартин бе висок и едър като планина мъж с червена къдрава коса, преждевременно оредяла. Той беше на двайсет и осем години, колкото Меткалф. Лицето му имаше жълтеникав тен и белези от акне. Мартин бе ас от Кралските военновъздушни сили, току-що прикрепен към британската Служба за специални операции, създадена от Уинстън Чърчил няколко месеца по-рано за извършване на саботажи и диверсионни операции. Той живееше в Париж и за прикритие работеше като главен лекар на Войнишкия център, който се грижеше за прехраната на военнопленниците и посещаваше ранените в болниците. В качеството си на хуманитарен служител бе един от малцината в Париж, който разполагаше с разрешително да кара частния си автомобил.