— Добре ли си? — викна Меткалф, но единственият отговор от страна на Бишъп бе охкане, последвано от още напъни за повръщане. Меткалф поклати глава и започна бързо да се облича. Каквито и да бяха тайните връзки на Тед Бишъп, той си беше пияница, прям и простосърдечен, което гоправеше повече досаден, отколкото опасен. След няколко минути се чу водата в тоалетната и Бишъп се показа, хилейки се тъпо.
— А, Меткалф — промърмори той, — ще ми оставиш ли пастата си за зъби и крема за бръснене, като си тръгваш от Москва? Тук е наистина дяволски трудно да се снабди човек с подобни неща, а?
Роджър все още не се беше върнал в „Метропол“. Номерът бе да стигне до дачата на посолството, без да го проследят, което изключваше поръчка за кола и шофьор чрез „Интурист“ или повикване на такси, ако въобще можеше да се намери. Един от младежите на рецепцията, по-приветливият от двамата, му се усмихна, докато Меткалф доближаваше.
— Нуждая се от превоз — каза Меткалф.
Говореше руски, но развалено, с нарочно неправилен акцент. Ако руският му бе прекалено разговорен, щеше да предизвика подозрения. По-добре беше да звучи като безпомощен чужденец.
— Превоз?
— Кола.
— Мога да звънна в „Интурист“ — каза регистраторът и се протегна към телефона.
— Не — ухили му се Меткалф. — Нищо официално. Аз — е, искам да си остане само между нас, момчета, нали? Лично е.
Регистраторът бавно повдигна брадичката си, присви очи, а устните му се изкривиха леко в разбираща усмивка.
— Лично — повтори той.
Меткалф снижи още повече гласа си.
— Замесена е жена, разбираш ли? Красиво момиче. Очи черние — добави той, имайки предвид старата руска песен. — Тя е екскурзовод в „Интурист“ и се притеснява шефовете й да не научат… разбра ли?
Руснакът разбра.
— Не искаш да намесваш никого от „Интурист“ — каза той, кимайки. — Но това е доста трудно, сър. „Интурист“ е официалната ни организация, обслужваща чуждестранните туристи. — Той вдигна безпомощно рамене. — Москва не е Лондон или Ню Йорк, сър. „Интурист“ е единственият официален превозвач за чужденци.
— Абсолютно — каза Меткалф и съвсем дискретно бутна дебела пачка рубли под тезгяха, прикрити зле под листовка на „Метропол“. — Трудна ситуация наистина. Ако можеш да измислиш нещо, каквото и да било неофициално транспортно средство, с което да стигна до моите очи черние, ще бъде оценено високо.
— А, да, сър — каза чиновникът, изведнъж ентусиазирано. — На любовта винаги трябва да се даде път.
Той изчезна в офиса си и се върна след около минута. Наведе леко глава, за да не може да го чуе колегата му в другия край на рецепцията, който разговаряше с група българи. — Трудно е да обещая твърдо, но може да се измисли нещо. Но ще ми създаде известни неудобства.
Меткалф кимна. Той подаде на регистратора ръка, в която бе пъхнал още една пачка рубли, по-дебела и от първата.
— Каквото и да е.
— А, да, сър. Може би ще ви помогна. Заповядайте, елате с мен…
Руският младеж излезе от рецепцията и се отправи бързо към входната врата на хотела, а Меткалф го последва. След няколко минути регистраторът махна на голям очукан пикап за доставки с надпис „Молоко“ /мляко/. Младежът отиде при шофьора и му каза нещо. После се върна при Меткалф.
— Този господин твърди, че в тия времена трудно се намира бензин и че е много скъп.
Меткалф отново кимна и бутна на регистратора още една пачка рубли. Руснакът пак отиде до шофьора, подаде му парите и се върна при Меткалф.
— Елате, сър — каза той, заведе го до задната част на пикапа и отвори вратата.
Меткалф се качи. Вътре имаше само няколко щайги с бутилки мляко и сандъчета с лук, който смърдеше отвратително. След като вратите се затвориха и вътре настана почти пълен мрак, Меткалф чу дрезгавия глас откъм шофьорската кабина.
— Накъде да карам?
Меткалф упъти шофьора, без да споменава за вилата на посолството, а само му описа мястото, където се намираше. Погледна през тясната цепка и видя единствено раздърпания селски кожух и кожената шапка на шофьора.
— Не пипайте лука — каза руснакът, докато запалваше пикапа. Колата потегли. — Десет рубли килограма е. Извадих късмет. Жената ще е много доволна.
Докато шофьорът бърбореше, очите на Меткалф привикнаха с тъмнината и скоро той забеляза малък прашен прозорец в задната част на пикапа, откъдето можеше да наблюдава за преследвачи.