— Кой беше?
— Помощник-секретар. Дребна риба в посолството.
— По чии инструкции!
— Не знам. И се съмнявам, че ще узная скоро. Но едно знам със сигурност, Меткалф. Много играчи са замесени. А когато има много играчи, някой бива надиграй. Следващия път, когато ти дотрябва черният канал, по-добре пробвай с радио „Москва“. Направи на себе си и на мен една услуга. Напусни през служебния вход отзад. И никога повече, Меткалф. Моля те. Никога повече.
Цигуларят седеше на пейка срещу американското посолство. Основната тема на Шубертовата пиеса Дер Тод унд дас Медхен звучеше приятно в главата му. Обожаваше начина, по който гневните, поривисти встъпителни акорди отстъпваха на спокойните, меки като кадифе заключителни тонове във фа минор, начина, по който пиесата се модулираше от мажор в минор, зловещото звучене на мелодията. Докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха през главния вход, се мъчеше, разбира се, безуспешно да не обръща внимание на отвратителните миризми в Москва, от които му се гадеше. Вече добре ги разпознаваше — гранивата воня на мъжка пот, примесена с дъх на водка, на нечистоплътни жени, дъх на чесън, евтин тютюн, вездесъщия мирис на варено зеле. Мислеше си, че няма нищо по-противно от французите, но се бе излъгал; руснаците бяха още по-отблъскващи. На фона на тия миризми той веднага можеше да разпознае чужденеца — британец или американец. Мюлер, неговият шеф в СД, имаше основателни причини да подозира, че Даниел Ейхен, член на нелегалната шпионска мрежа, действаща в Париж, е пристигнал в Москва. И самият Райнхард Хайдрих подозираше, че Ейхен може да е въвлечен в някаква игра на най-високо равнище, която трябваше да се проучи. Всеки беше в състояние да ликвидира Ейхен, но малцина агенти на СД притежаваха умението едновременно да разследват и при нужда да убиват.
Френските граници дори под контрола на германците бяха пропускливи. През тях можеше да избяга всеки по какъвто си иска начин. В Париж живееха много британски граждани, мнозина от които нямаха документи и регистрация. Така че беше невъзможно да се разбере кои са се измъкнали през последните дни. В Москва обаче беше много по-лесно. Вярно, и тук, както навсякъде по света, не беше изключено чужденец да влезе с фалшив паспорт, но беше много по-трудно поради по-стриктния контрол. А и чужденците, които идваха в Москва, се брояха на пръсти. Беше сигурен, че списъкът, който щеше да получи по-късно през деня, няма да е дълъг. Което щеше да е добре, щеше да стесни кръга на заподозрените и да улесни разследването.
Беше изпратил свой колега от СД пред британското посолство. Беше напълно вероятно някой от двамата да мерне обекта, тъй като той можеше да посети посолството на страната си. Всички го правеха.
Мъж в светлокафяво палто излезе от сградата. Дали не беше той?
Клайст стана от пейката, пресече булеварда и скоро се изравни с мъжа.
— Извинете ме — каза той с приятелско изражение. — Не се ли познаваме отнякъде?
Но още преди мъжът да си отвори устата, цигуларят знаеше, че не е обектът. Клайст усети характерната миризма, която лъхаше от облеклото на мъжа, на свинско и гъше, примесено с червен пипер. Беше унгарец и акцентът му го доказа.
— Не, не мисля — отговори мъжът. — Съжалявам.
— Моите извинения — каза цигуларят. — Припознал съм се.
20
Отначало Меткалф не позна закръглената, зле облечена жена със забрадка, превързана плътно през главата, която седеше на пейка в Свердловския парк. Толкова добре се бе маскирала. Явно беше взела дрехите от реквизита на Болшой. На стратегически места по тялото си беше сложила подплънки, преобразявайки стройната си фигура, за да изглежда като типична руска селянка на средна възраст, с наднормено тегло.
Чак след като се увери отдалеч, че това е Лана, мина покрай пейката й. Тя се направи, че не го познава, дори не го погледна.
Имаше голяма вероятност да го наблюдават, макар да не беше забелязал никакви признаци за опашка. Но не биваше да изключва възможността русият агент от НКВД с бледите очи да се е скрил някъде наблизо и да гледа. Вероятно не следяха всяка негова стъпка, но за всеки случай той трябваше да приеме, че е така.
На срещата им в конюшнята й даде подробни инструкции как да организират срещата си. Когато и да се срещаме от тук нататък, й каза той, трябва да действаме по „всем правилам искусства“, което означава „по всички правила на изкуството“.
Тя се уплаши, но едновременно изпита облекчение. Потайността я ужаси, но беше благодарна за предпазливостта на Меткалф, тъй като тя щеше да предпази нея и баща й. И все пак, когато той й обясни как ще действат, нещо я накара да попита: