Шамрон остана край Габриел през цялото време, освен през няколкото часа, когато отскочи отново до Париж, за да успокои Сергей Коровин. Иван ставаше нервен. Ставаше подозрителен за всичко. Той не разбираше защо трябва да чака до петък, за да си върне децата. „Той иска да го направи сега — каза Коровин. — Иска всичко да приключи“. Ари не каза на стария си приятел, че вече знае това, нито че от АНС бяха така любезни да му предоставят оригиналния запис и превода на разговора. Вместо това, увери руснака, че няма нужда да се тревожи. Елена просто се нуждаела от малко време, за да подготви децата и себе си за предстоящата раздяла. „Със сигурност дори и чудовище като Иван може да разбере колко трудно ще бъде това за нея“. Що се отнася до графика, Шамрон даде ясно да се разбере, че няма да има промяна: в два часа следобед пред „Андрюс“, в девет часа сутринта в Конаково, в девет сутринта пред израелското посолство в Москва. Няма Иван, няма деца. Няма Киара, няма безопасно място на земята за нито един руски агент. „И не забравяй, Сергей, искаме да бъде върнат и Григорий“.
Макар че се опита да не го показва, срещата в Париж бе силно разтревожила Шамрон. Маневрата на Габриел несъмнено бе извадила от равновесие Иван. Но също така го бе накарала да заподозре капан. Благоприятната възможност за Габриел щеше да бъде кратка, не повече от няколко минути. Трябваше да действат бързо и решително. Това бяха думите, които Ари каза на Алон късно вечерта в сряда, докато седяха заедно на задната седалка на колата на ЦРУ, спряна на шибаната от дъжда писта на летище Шанън.
Багажът на Габриел бе сложен на седалката между тях, очите му бяха приковани върху мощния „С-17 Глоубмастър“, който скоро щеше да го закара в Москва. Шамрон пушеше, независимо че шофьорът от ЦРУ неколкократно го бе помолил да не го прави, и извърши още веднъж цялостен преглед на операцията. Макар и изтощен, Габриел го слушаше търпеливо. Инструктажът бе от по-голяма полза за Ари, отколкото за него. Мемунехът щеше да прекара следващите четиридесет и осем часа, като наблюдава безпомощно от лондонската централа на ЦРУ. Това бе последната му възможност да шепне наставления в ухото на Габриел и той безцеремонно се възползва от нея. Алон му позволи да го направи, защото имаше нужда да чуе гласа на Стареца още веднъж, преди да се качи на самолета. От този глас Габриел черпеше смелост, вяра. Той го караше да мисли, че операцията може действително да проработи, въпреки че всичко останало му подсказваше, че е обречена на провал.
— Щом ги качиш в колата, не спирай. Убий всеки, когото се наложи да убиеш. Имам предвид, наистина всеки. По-късно ще оправим бъркотията. Винаги го правим.
Точно тогава на прозореца се почука. Беше ескортиращият го агент от ЦРУ, който съобщи, че самолетът е готов. Габриел целуна Шамрон по бузата и му каза да не пуши прекалено много. После слезе от колата и тръгна към глоубмастъра под проливния дъжд.
Засега той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като такъв. Носеше американски куфар, пълен с американски дрехи. Имаше американски телефон, в който бяха записани американски номера, американски смартфон „Блекбъри“, в който бяха съхранени американски имейли. Носеше и втори джобен компютър с функции, каквито нямаха обикновените модели, но той принадлежеше на друг. На момче от Долината на Израил. Момче, което щеше да стане художник, ако не беше бандата палестински терористи, известна с името „Черният септември“. Тази нощ това момче не съществуваше. То беше изгубена във времето картина. Сега той беше Арън Дейвис от президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом и имаше пълен джоб с акредитиви, които да го докажат. Сега мислеше по американски и мечтите му бяха американски. Той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като американец, нито да се държи като такъв.