Както се оказа, в самолета имаше не една, а две президентски лимузини заедно с три бронирани джипа. Началникът на екипа от тайните служби беше жена, която съпроводи Габриел до седалка близо до средата на самолета и му даде да облече една шуба, за да се предпази от лютия студ. За голяма своя изненада, Алон успя да си открадне малко от така нужния му сън, макар че един американски агент по-късно щеше да отбележи, че той като че ли се е размърдал точно в момента, когато самолетът е навлязъл в руското въздушно пространство. Габриел се сепна и се събуди петнайсет минути преди кацането и докато самолетът се спускаше към Шереметево, си помисли за Киара. Как ли я бяха докарали в Русия? Била ли е вързана и със запушена уста? В съзнание ли е била? Или е била упоена? Когато колелата докоснаха земята, той прогони тези мисли от ума си. „Няма Киара — каза си. — Няма Иван“. Имаше само Арън Дейвис, служител на американския президент, мечтател с американски мечти, на когото само след минути му предстоеше първата му среща с руските власти.
Те чакаха на тъмната писта, като потропваха с крака заради лютия студ, докато Габриел и хората от тайните служби слизаха един зад друг по задната товарна рампа на самолета. До руската делегация стояха двама служители от американското посолство, единият от които бе таен агент на ЦРУ с дипломатическо прикритие. Руснаците посрещнаха Алон с топли ръкостискания и усмивки, после хвърлиха бегъл поглед на паспорта му, преди да го подпечатат. В отговор Габриел даде на всеки малък подарък като знак на американската добра воля — копчета за ръкавели с релефно изображение на Белия дом. Пет минути по-късно той седеше на задната седалка на кола на посолството, която се носеше с пълна скорост по Ленинградски проспект към центъра на града.
Размерът винаги е бил от значение за руснаците и когато и човек да отиде там, открива, че почти всичко е най-голямото: най-голямата страна, най-голямата камбана, най-големият плувен басейн. Ако Ленинградски проспект не беше най-голямата улица на света, то със сигурност бе сред най-грозните — една мешавица от рушащи се жилищни блокове и чудовищни сталинистки постройки, осветени от безброй неонови реклами и жълти улични лампи. Капитализъм и комунизъм бяха влезли в бурна колизия на проспекта и резултатът бе урбанистичен кошмар. Националните знамена на страните от Г-8, които руснаците така грижливо бяха провесили, приличаха повече на предупредителни флагове за съдбата, която ги очакваше, ако не сложеха в ред финансовите си институции.
Габриел почувства как мускулите на корема му постепенно се напрягаха, докато колата наближаваше Кремъл. Когато минаха край стадион „Динамо“, човекът от ЦРУ му подаде сателитна снимка на дачата в брезовата гора. Имаше три рейндж роувъра вместо два и отвън ясно се виждаха четирима мъже. Погледът на Алон отново бе привлечен от успоредните падини в гората близо до къщата. Личеше, че има промяна от последното минаване на сателита. В края на едната падина имаше тъмно петно, сякаш снежната покривка наскоро е била нарушена.
Когато върна снимката на човека от ЦРУ, колата вече се движеше по улица „Тверская“. Право пред тях се издигаше ъгловата Водовзводна кула на Кремъл; нейната червена звезда изглеждаше странно — като емблемата на известна холандска бира, която сега се лееше обилно в кръчмите на Москва. Край прозореца на Габриел профуча тъмният офис на туристическата агенция „Галактика“, после страничната уличка, където приятелят на Виктор Орлов — Анатолий, бе чакал, за да заведе Ирина на вечеря.
На стотина метра след офиса на Ирина улица „Тверская“ се вливаше в булеварда с дванадесет платна „Охотни Ряд“. Те завиха наляво и профучаха край Държавната дума — долната камара на руския парламент, и Болшой театър. Следващата забележителност, която видя Алон, бе осветената крепост от жълт камък, която се извисяваше точно отпред на Лубянския площад — бившата щабквартира на КГБ, сега седалище на неговия вътрешен приемник — ФСБ. Във всяка друга страна сградата щеше да бъде взривена на парчета и ужасите й да бъдат изложени на целебната дневна светлина. Но не и в Русия. Те просто й бяха закачили нова табела и бяха заровили ужасните й тайни там, където не можеха да бъдат намерени.
В подножието на хълма под Лубянка, на Театрални проспект, се намираше прочутият хотел „Метропол“. С куфар в ръка, Габриел мина през входа в стил арт деко, сякаш притежаваше мястото — начин, по който американците като че ли винаги влизаха в хотелите. Фоайето, празно и тихо, беше педантично реставрирано в оригиналния си вид — и наистина Габриел почти можеше да си представи Ленин и неговите последователи как съзаклятничат за Червения терор на чаша чай и сладкиши. Пред регистратурата нямаше никакви клиенти, но дори и така Габриел трябваше да чака цяла вечност, преди един двойник на Хрушчов да го покани да се приближи. След като попълни дългия формуляр за регистрация, Алон отказа равнодушното предложение на пиколото да му помогне за багажа и се качи сам по стълбите до стаята си. Вече наближаваше пет часът. Той застана пред прозореца, подпрял с ръка брадичката си, с леко наклонена настрани глава, и зачака слънцето да изгрее над Червения площад.