След минута Габриел го забеляза да стои до Ели Лавон точно пред Възкресенските порти. Лавон носеше куфарче в дясната си ръка — знак, че Алон не е бил следен, като е напуснал „Метропол“. Московските правила… Габриел тръгна наляво през сенчестата арка на портата и излезе на просторния Червен площад. Узи Навот, с дебело палто и кожена шапка, стоеше в подножието на Спаската кула. Часовникът на кулата в златно и черно показваше 11,23 часа. Навот се преструваше, че сверява часовника си с него.
— Как беше влизането в Шереметево?
— Без проблеми.
— А в хотела?
— Без проблеми.
— Добре. — Узи мушна ръце в джобовете си. — Да се поразходим, господин Дейвис. По-добре е да вървим.
Те се отправиха към „Василий Блажени“, навели глави и привели рамене срещу пронизващия вятър: московското тътрене. Навот искаше да прекара колкото се може по-малко време в присъствието на Габриел. Така че, без да се разтакава, мина направо към работата.
— Снощи ходихме до имота, за да поогледаме.
— Кои бяхте?
— Михаил и Шмуел Пелед от московската ни централа. — Навот замълча за миг, после добави: — И аз.
Габриел го погледна косо.
— Тук си, за да ръководиш, Узи. Шамрон заяви ясно, че не иска да се замесваш по никакъв пряк начин в операцията. Ти си твърде високо в йерархията, за да бъдеш арестуван.
— Да видим дали съм разбрал правилно. Значи е добре за мен да се бия с руски убиец в швейцарска банка, но ми е забранено да се разхождам в гората?
— А това ли беше, Узи? Разходка в гората?
— Не точно. Дачата се намира на километър от шосето. Пътят, водещ до нея, е обграден от двете страни от брезова гора. Тесен е. По него може да мине само една кола.
— Има ли порта?
— Няма, но пътят постоянно е препречен от рейндж роувър с охранители.
— Колко близо успяхте да стигнете до дачата?
— Достатъчно близо, за да видим, че Иван кара двама нещастници да стоят отвън през цялото време. И достатъчно близо, за да сложим безжична камера.
— Как е сигналът?
— Не е лош. Всичко ще е наред, ако тази нощ не натрупа сняг над метър и осемдесет. Виждаме предната врата, което означава, че можем да видим, ако някой влиза или излиза.
— Кой наблюдава камерата?
— Шмуел и едно момиче от московската централа.
— Къде са те?
— Скрити в един малък мръсен хотел в най-близкото градче. Преструват се на любовници. Очевидно съпругът на жената обича да я бие. Шмуел иска да я отведе и да започнат нов живот. Знаеш историята, Габриел.
— Сателитните снимки показват, че има пазачи зад къщата.
— Видяхме и тях. Държат там трима души през цялото време. Те са статични, разположени са на стотина метра един от друг. С очила за нощно виждане не ни беше трудно да ги видим. На дневна светлина… — Навот сви едрите си рамене. — … те ще паднат като мишени в стрелбище. Просто ще трябва да отидем там, докато е още тъмно, и да се опитаме да не измръзнем до смърт преди девет часа.
Бяха подминали „Василий Блажени“ и наближаваха югоизточния ъгъл на Кремъл. Право пред тях бе река Москва, замръзнала и покрита със сиво-бял сняг. Навот смушка Алон да свие надясно и го поведе по крайбрежната улица. Сега вятърът духаше в гърба им. Като подминаха двама отегчени на вид московски милиционери, Габриел попита Узи дали е видял при дачата нещо, което да налага промяна на плана. Навот поклати отрицателно глава.
— А какво ще кажеш за оръжията?
— В оръжейната стая на посолството има всичко. Само кажи какво искаш.
— „Берета 92“ и „Мини Узи“, и двата с шумозаглушители.
— Сигурен ли си, че миниузито ще свърши работа?
— В дачата ще е тясно.
Те минаха покрай още една двойка милиционери. Вдясно от тях, над червените стени на древната крепост, се виждаше богато украсената жълто-бяла фасада на Големия кремълски дворец, където сега течеше срещата на Г-8.