— Както може би се досещате, господин посланик, децата на Харков са малко нервни. Госпожа Харкова би искала да ги видите сам, без сътрудници и охранители.
— Защо са нервни децата, господин Харис? Те ще се върнат в Русия, където са родени.
— Искате да кажете, че отказвате да се срещнете с Анна и Николай без вашите сътрудници и охранители, така ли, господин посланик? Защото, ако е така, сделката отпада.
Посланикът вирна леко брадичка.
— Не, господин Харис, няма такова нещо.
— Мъдро решение. Направо не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков някога разбере, че вие лично сте провалили сделката да си върне децата заради някакъв глупав протоколен въпрос.
— Мерете си приказките, господин Харис.
Филдинг нямаше намерение да си мери приказките. Всъщност той едва започваше.
— Предполагам, че сте виждали снимките на децата на Харков.
Посланикът кимна утвърдително.
— Сигурен ли сте, че ще можете да ги разпознаете само като ги видите?
— Напълно.
— Това е добре, защото при никакви обстоятелства не трябва да приближавате и да докосвате децата. Можете да им зададете два въпроса, не повече. Приемливи ли са за вас тези условия, господин посланик?
— Какъв избор имам?
— Никакъв.
— Така си и мислех.
— Моля, разперете ръце и се разкрачете.
— Защо да го правя, по дяволите?
— Защото трябва да ви претърся, преди да ви пусна където и да е в близост до децата.
— Това е скандално.
— Не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков разбере…
Третяков разпери ръце и се разкрачи. Филдинг го обискира, без да бърза, като гледаше претърсването да е колкото се може по-агресивно и оскърбително. Когато приключи, той поля ръцете си с дезинфектант.
— Два въпроса, без докосване. Разбрахме ли се, господин посланик?
— Разбрахме се, господин Харис.
— Моля, последвайте ме.
Помещението беше малко, със закачени по стените фотографии, разказващи историята на базата: президенти, отлитащи на исторически пътувания; военнопленници, завръщащи се след години, прекарани в плен; покрити с националния флаг ковчези, докарвани у дома, за да бъдат погребани на американска земя. Ако имаше фотографи този следобед, те щяха да заснемат една много тъжна сцена: майка, прегърнала децата си може би за последен път. Ала естествено нямаше фотографи, защото майката и децата не бяха там, поне не и официално. Колкото до двата самолетни полета, които щяха да разделят това семейство, те също не съществуваха и никакви данни за тях нямаше да бъдат вписани в дневника на контролната кула.
Те се бяха сгушили на един диван, тапициран с черна изкуствена кожа. Елена, облечена със сини джинси и палто от агнешка кожа, седеше в средата, прегърнала с една ръка всяко от децата си. Те бяха заровили лица в яката й и останаха така дълго след като руският посланик влезе в стаята. Елена отказваше да го погледне. Устните й бяха притиснати към челото на Анна, а погледът й бе прикован върху бледосивия килим.
— Добър ден, госпожо Харкова — каза посланикът на руски.
Тя не отговори. Третяков погледна към Филдинг и каза на английски:
— Трябва да видя лицата им. Иначе няма да мога да потвърдя, че това наистина са децата на Иван Харков.
— Имате право на два въпроса, господин посланик. Помолете ги да вдигнат лица. Но гледайте да ги помолите мило. В противен случай може да се ядосам.
Третяков погледна към отчаяното семейство, което седеше пред него, и каза на руски: