— Моля ви, деца, вдигнете лицата си, за да мога да ги видя.
Децата не помръднаха.
— Опитайте да говорите с тях на английски — предложи Филдинг.
Третяков го послуша. Този път децата вдигнаха лица и се втренчиха в него с неприкрита омраза. Посланикът изглеждаше убеден, че децата наистина са Анна и Николай Харкови.
— Баща ви чака с нетърпение да ви види. Вълнувате ли се, че си отивате у дома?
— Не — отговори Анна.
— Не — повтори Николай. — Искаме да останем тук с нашата майка.
— Може би майка ви също трябва да се върне у дома.
Елена за първи път погледна Третяков. После погледът й се премести на Филдинг.
— Моля ви, изведете го оттук, господин Харис. От присъствието му започва да ми призлява.
Филдинг съпроводи Третяков до съседната сграда, където бе оперативният център на базата. Те стояха заедно на наблюдателната площадка, когато Елена и децата излязоха от терминала за пасажери, придружени от няколко агенти от службата за сигурност. Групата мина бавно по пистата и се качи по стълбичката за пасажери в самолета С-32. Десет минути по-късно Елена Харкова се появи без децата, видимо разстроена. Вкопчена в ръката на един офицер от военновъздушните сили, тя отиде до чакащия „Гълфстрийм“ и изчезна в кабината му.
— Сигурно сте много горд, господин посланик — каза Филдинг.
— Преди всичко вие не сте имали право да ги вземате от баща им.
Вратата на кабината на С-32 бе затворена. Пасажерската стълба се отдалечи, последвана от цистерната с гориво и камиона за кетъринг. След пет минути самолетът вече се издигаше над мерилендските предградия на Вашингтон. Филдинг го гледа, докато се изгуби в облаците, после хвърли презрителен поглед на Третяков.
— В 9,00 часа на летище Конаково. И не забравяйте: няма Иван, няма деца. Разбрахме ли се, господин посланик?
— Той ще бъде там.
— Може да си вървите. Извинете ме, че няма да се ръкувам. Не се чувствам много добре.
Ед Филдинг остана на наблюдателната площадка, докато посланикът и придружаващите го лица излязоха благополучно от базата, после се качи на чакащия „Гълфстрийм“. Елена Харкова седеше на седалката си със закопчан колан и гледаше втренчено пустата писта.
— Колко ще трябва да чакаме?
— Не много, Елена. Ще се оправиш ли?
— Ще се оправя, Ед. Хайде да се прибираме у дома.
60. Хотел „Метропол“, Москва
Габриел бе уведомен за излитането на самолета в 22,45 часа московско време, докато стоеше пред прозореца в стаята си в хотел „Метропол“. Той беше там, крачейки напред-назад, откакто се бе върнал от разходката си до улица „Тверская“. Десет часа, без да има какво да прави, освен да снове из стаята и да се поболява от тревога. Десет часа, без да има какво да прави, освен да си представя хиляди пъти операцията от начало до край. Десет часа, без да има какво да прави, освен да мисли за Иван. Чудеше се как ли неговият враг ще прекара тази нощ. Дали щеше да я прекара спокойно с твърде младата си съпруга? Или може би щеше да празнува: поредният гуляй. Това бе думата, която използваха Иван и неговите съмишленици, за да опишат партитата, давани при приключването на крупна сделка с оръжия. Колкото по-голяма бе сделката, толкова по-разточителен бе гуляят.
Сега, когато самолетът с децата пътуваше за Русия, Габриел имаше чувството, че нервите му се превръщат в струни на пиано. Той се помъчи да успокои разтуптяното си сърце, но тялото отказваше да се подчини на волята му. Опита се да затвори очи, но виждаше единствено сателитните снимки на малката дача сред брезовата гора. И стаята, в която сигурно бяха държани Киара и Григорий, овързани и оковани. И четирите потока, които се събираха в голямо мочурище. И успоредните падини в гората.
Моят съпруг е отявлен сталинист… Любовта му към Сталин оказа влияние върху покупката на недвижимите му имоти.
Сигурният джобен компютър му помогна да мине времето. Чрез него разбра, че Навот, Яков и Одед се придвижваха към целта. Разбра, че скритата камера не бе доловила никаква промяна в дачата или разположението на охранителите на Иван. Научи, че Бог ги бе дарил с гъста мъгла, паднала ниско над мочурището, за да скрие тяхното приближаване. Най-накрая, в 1,48 часа, компютърът му показа, че е време да тръгва.
Габриел отдавна се бе облякъл и се потеше под катовете дрехи за защита от студа. Той се насили да остане в стаята още няколко минути, после угаси лампите и тихо се измъкна в коридора. Когато часовникът във фоайето отбеляза 2,00 часа, Алон излезе от асансьора и мина край двойника на Хрушчов с кратко кимване. Рейндж роувърът чакаше със запален двигател на Театрални проспект. Михаил нервно барабанеше с пръсти, когато се понесоха нагоре по хълма към щабквартирата на ФСБ.