Заради Григорий.
След това новината за убийствата се разнесе сред останалите, които щяха да умрат. За да попречат на оцелелите да избягат в Русия, от Службата пуснаха фалшив слух, че Иван, а не израелците, е отговорен за тях. Според слуховете, Харков бил започнал „Голям терор“. Той прочиствал гората. Всеки, който имал глупостта да стъпи в Русия, щял да бъде убит по руския начин — с ужасни мъчения и изключителна жестокост. По този начин виновните останаха на Запад, като се снишиха, за да не бъдат засечени от радара. Или поне те така си мислеха. Обаче един по един бяха взети на прицел. И един след друг умряха.
Шофьорът на мерцедеса, който бе закарал Ирина на нейната „среща“ с Григорий, бе застрелян в Амстердам в обятията на една проститутка. Шофьорът на вана, който бе возил Булганов през първия етап от връщането му в Русия, бе убит на излизане от една кръчма в Копенхаген. Двамата лакеи, изпратени да елиминират Олга Сухова в Оксфорд, бяха следващите. Единият умря в Мюнхен, другият — в Прага.
Точно тогава Сергей Коровин направи отчаян опит да се намеси.
— Службата за външно разузнаване и ФСБ започват да се изнервят — каза той на Шамрон. — Ако това продължи, кой знае докъде може да доведе?
По сценарий, взет от репертоара на Иван, Ари демонстрира пълно неведение. После предупреди Коровин, че е по-добре руските служби да внимават какво правят. Иначе те ще са следващите. Още същата вечер от Службата засякоха значително повишаване на сигурността около руските посолства и известните руски разузнавачи. Това не беше нужно, разбира се. Габриел и неговият екип не се интересуваха от невинни цели, а само от виновните.
По това време бяха останали само четирима такива. Четиримата агенти, които бяха отвлекли Киара от Умбрия. Четирима агенти, по чиито ръце имаше кръв на Службата. Те знаеха, че ще бъдат преследвани, и се опитаха да не се задържат задълго на едно място. Страхът ги направи небрежни. Бяха убити в поредица от светкавични операции във Варшава, Будапеща, Атина и Истанбул. Докато умираха, те чуха четири, вместо две думи:
Заради Лиор и Моти.
Дотогава вече наближаваше август. Време бе да се прибират у дома.
75. Тиберия, Израел
А какво бе станало с Иван? Много седмици след кошмара в брезовата гора край Москва той остана извън полезрението. Носеха се слухове, че е бил арестуван. Слухове, че е избягал от страната. Дори слухове, че е бил отведен от ФСБ и убит. Естествено те бяха фалшиви. Иван спазваше друга голяма руска традиция — вътрешното изгнание. За него то не бе съпроводено с непосилен физически труд или оскъдни дажби храна. Гулагът на Харков бе укрепеното му като крепост имение в Жуковка — тайното селище на олигарсите, издигащо се западно от Москва. Освен това разполагаше с Екатерина да облекчава раните му.
Въпреки че името на Иван никога не бе свързано публично с мястото за екзекуции във Владимирска област, разкриването на масовите гробове, изглежда, навреди на неговите позиции в Кремъл. В някои кръгове усилено се говореше, че фирмата на Харков за проучване и експлоатация на мини е изтървала важен строителен проект. Както и че нощният му клуб внезапно е излязъл от мода заедно със силовиките и свързаната с тях друга Москва. И че продажбите в луксозния му автосалон неочаквано са намалели. Това бяха неверни тълкувания, макар че бяха по-показателни за проблемите на руската икономика, отколкото за реалното намаляване на богатството на Иван. Нещо повече, неговата оръжейна търговия продължаваше да се развива с бързи темпове, като продажбите на оръжие бяха едно от малкото светли петна в иначе мрачния световен финансов климат. И наистина, британското, американското и френското разузнаване забелязаха рязко повишаване на броя на самолетите на Харков, които се приземяваха на изолирани писти от Близкия изток до Африка и отвъд нея. А руският президент продължаваше да получава своя дял. Царят, както обичаше да казва Иван, винаги взема своя дял.
Наблюдението на Агенцията за национална сигурност разкри, че Харков е запознат със систематичното ликвидиране на оперативната група на Антон Петров и че това изобщо не го притесняваше. Според него те го бяха предали и заради това заслужаваха съдбата, която ги бе постигнала. Всъщност през цялото това лято на възмездие умът му изглеждаше обсебен само от два въпроса: Били ли са децата му на борда на американския самолет, който бе кацнал в Конаково? И наистина ли бяха написали изпълненото с омраза писмо, което му бе дал пилотът?