— Поне никого не убиват.
— Така е. Горкият Борис бе последната жертва.
Олга тъжно стисна ръката на Габриел.
— Миналия месец се натъкнах в сайта на „Газета“ на материал за Иван. Беше присъствал на вечерно парти по случай откриването на нов ресторант в Москва. Новата му съпруга — Екатерина, беше очарователна, както винаги. Самият Иван изглеждаше доста добре. Всъщност имаше слънчев загар. — Тя сбърчи чело. — Къде според вас е успял да придобие тен в Русия посред зима? В някой солариум? Не, не мисля. Иван не е от хората, които подлагат кожата си на изкуствено лъчение. Той е свикнал да придобива тен в Сен Тропе. Може да се е промъкнал с фалшив паспорт в Куршевел, за да покара малко ски по Коледа. Или пък е посетил някое от своите стари убежища в Африка.
— Получаваме доклади, че възстановява своите стари мрежи.
— Не думайте.
— Чули ли сте подобно нещо?
— Честно казано, опитвам се да не мисля за Иван. Имам блог. Той е доста популярен тук, във Великобритания, както и в Москва. От ФСБ започнаха постоянни кибератаки срещу него. — Тя се усмихна. — Доставя ми огромно удоволствие да знам, че мога да дразня Кремъл даже от една малка къща в Каули.
— Може би ще е по-мъдро от ваша страна да…
— Да направя какво? — прекъсна го тя. — Да си трая? Хората в Русия мълчат прекалено дълго. Режимът използва това мълчание като оправдание, за да смаже всяко подобие на демокрация и да наложи форма на по-мек тоталитаризъм. Някой трябва да говори. Ако трябва да съм аз, така да бъде. Правила съм го и преди.
Бяха стигнали до другия край на моста Магдален — страната на кулите с високи шпилове, сградите от варовик и великите мисли. Олга спря на Хай Стрийт и се престори, че чете таблото за обяви.
— Трябва да призная, че не бях изненадана, когато Греъм Сиймор позвъни снощи, за да ми каже, че ще дойдете. Предполагам, че е във връзка с Григорий. Той е изчезнал, нали?
Габриел кимна утвърдително.
— Опасявах се от това, когато той не ми се обади. Никога преди не го е правил. — Олга замълча за миг, после попита: — Как пътувахте от Лондон до Оксфорд?
— С влака от Падингтън.
— Британците проследиха ли ви?
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Колкото може някой да бъде сигурен.
— Ами руснаци? Проследиха ли ви руснаци?
— До този момент те като че ли не знаят за моето присъствие.
— Съмнявам се, че ще е задълго. — Тя погледна през улицата към входа на Оксфордската ботаническа градина. — Да поговорим там, а? Винаги съм харесвала градините през зимата.
17. Оксфорд
— Боже мой! — прошепна тя. — Кога ще свърши това? Ще свърши ли изобщо някога?
— Възможно ли е, Олга? Възможно ли е Григорий да се е прибрал вкъщи по собствено желание?
Тя избърса сълзите си и огледа градината.
— Били ли сте тук и преди?
Въпросът изглеждаше странен предвид това, което току-що й беше казал. Но той познаваше Олга достатъчно добре, за да разбере, че не е зададен без причина.
— Това е първото ми посещение.
— Преди сто и петдесет години един математик от Крайстчърч Колидж имал обичая да идва тук с едно момиченце и двете му сестри. Математикът бил Чарлс Латуидж Доджсън, а момиченцето — Алис Лидъл. Техните посещения му послужили като вдъхновение за книга, която написал под псевдонима Луис Карол, и тя, разбира се, е „Алиса в Страната на чудесата“. Подхожда, не мислите ли?
— И как?
— Защото теорията на англичаните за Григорий е история, достойна за Луис Карол. Неговата ненавист към режима и старата му служба беше реална. Идеята, че би се върнал доброволно в Русия, е абсурдна.
Те седнаха на една дървена пейка в средата на градината близо до фонтана. Габриел не беше казал на Олга, че е стигнал до същото заключение или че има снимково доказателство в подкрепа на него.
— Работили сте с него над книгата му.
— Така е.
— Прекарвахте ли известно време заедно?
— Повече, отколкото британците вероятно са си давали сметка.
— Колко често го виждахте?
Олга се загледа в небето, търсейки отговор.
— През две седмици.
— Къде се срещахте?
— Обикновено тук, в Оксфорд. Ходих до Лондон два-три пъти, когато имах нужда да сменя обстановката.
— Как си уговаряхте срещите?
— По телефона.