„Воксхол Инсигния“.
Лимузина.
Тъмносиня.
Мисля, че го наричат тъмносин металик…
— Ще ме смачкате.
— Добре ли сте?
— Така мисля. Обаче ми напомнете никога повече да не ви разрешавам да ме изпращате до вкъщи.
Габриел остана на земята още миг, после се изправи и отново нанесе ритник на вратата, този път подсилен от притока на адреналин и гняв. Бравата поддаде и вратата се отвори с трясък, сякаш ударена от взривна вълна. Като пристъпи внимателно в антрето, той забеляза чифт котешки очи, които го гледаха спокойно от долния край на стълбите. Олга грабна котката и я притисна до гърдите си.
— Няма да тръгна оттук без нея.
— Просто побързайте, госпожице Чесникова. Искам да тръгнем, преди хората с пистолета да се върнат, за да довършат работата си.
Втора част
Анатолий
20. Квартал Маре, Париж
Парижкият квартал Маре се простира на десния бряг на Сена и заема част от трети и четвърти арондисман. Някога блатиста местност, по време на монархията той станал модно за живеене място, бедняшки работнически квартал след Революцията, а през XX в. — най-населеният с евреи район на града. Сцена на кошмарна нацистка хайка през Втората световна война, през шейсетте години на XX в. той бил изпаднал в пълна разруха, когато правителството предприело съгласувани действия, за да го върне към живот. Понастоящем един от най-модерните квартали на Париж, Маре е пълен с луксозни бутици, музеи на изкуството и модни ресторанти.
В един такъв ресторант на Рю дез Аршив Узи Навот чакаше в късния следобед на следващия ден. Беше облечен с пуловер с поло яка, който създаваше впечатление, че главата му е забита направо в широките рамене. Той едва вдигна очи, когато Габриел и Олга седнаха.
Двамата бяха пристигнали в Париж малко след десет часа предната вечер и се бяха настанили в малък мрачен хотел от другата страна на улицата срещу Гар дю Нор. Пътуването бе минало спокойно, без повече нападения от руски убийци, и котката на Олга се бе държала така, както можеше да се очаква, докато се возеха с влака от Оксфорд до гара Падингтън. Поради забраната на „Евростар“ за превоз на домашни любимци Габриел не бе имал друг избор, освен да намери квартира за котката в Лондон. Беше я открил в една художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, притежавана от мъж на име Джулиан Ишърууд. През годините Ишърууд бе понесъл много унижения заради тайната си връзка със Службата, но да му натрапят чужда котка без предупреждение бе „крайна обида“, както се изрази той. Обаче настроението му се промени драстично, когато видя Олга. Но пък и Габриел знаеше, че ще стане така. Джулиан Ишърууд имаше слабост към три неща: италианската живопис, френското вино и хубавите жени. Особено рускините. И подобно на Узи Навот, той лесно бе успокоен.
— Не разбирам защо трябваше да идваме на това място — каза Навот сега. — Знаеш колко много обичам пилешкото задушено в ресторанта на Жо Голденберг.
— Той е затворен, Узи. Не си ли чул?
— Знам, но все още не мога да повярвам. Какво е Маре без Жо Голденберг?
Над половин век прочутият ресторант за кашер деликатеси бе заемал ъгъла на Рю де Розие № 7. Евреи от цял свят се бяха тълпели на протритите червени пейки в ресторанта и се бяха тъпкали с хайвер, пастет от черен дроб и картофени кюфтета. Това бяха правили и френски филмови звезди, министри от правителството и известни писатели и журналисти. Обаче славата бе направила ресторанта на Жо Голденберг примамлива мишена за екстремисти и терористи и през август 1982 година шестима от постоянните му клиенти бяха убити при нападение с гранати и автомати, извършено от палестинската терористична групировка на Абу Нидал. В крайна сметка не тероризмът бе съсипал тази парижка забележителност, а растящите наеми и постоянните глоби за лоши санитарни условия.
— Имаш късмет, че това пиле не те уби, Узи. Бог знае колко дълго е престоявало, преди да го сипят в чиния и да ти го сервират.
— Беше превъзходно. Такъв беше и боршът. Ти харесваше борша там.
— Ненавиждам борша. Винаги съм го мразил.